Кэтрин Сатклифф - Чародей

— И все пак живее в един въображаем свят — забеляза Клейтън с длани, протегнати към веселия огън.

Джони мина край него, погледна към камината и му поднесе питие.

— Порто — заяви той. — От миналото ви посещение си спомням, че категорично го предпочитате.

Клейтън пое чашката с повдигната вежда. Ненавиждаше портото. Но то наистина бе любимото питие на херцога.

— Насладете му се, Ваша Светлост. Това ще е нашата малка тайна. Миракъл няма хабер, че съм се запасил с нещичко. Тя не одобрява алкохола. Казва: „Когато виното влиза, умът излиза“.

— Страхувам се, че може би е права, но все пак ви благодаря. — Клейтън надигна чашката, преглътна и потръпна.

Джон се отпусна в креслото и погледна госта си с отегчена усмивка.

— Когато дойдохте тук за първи път, Ваша Светлост, не бях сигурен дали ви харесвам. Всъщност мислех, че сте егоцентрично арогантно магаре и не сте достатъчно добър за Мира. Не съм променил изцяло мнението си.

По лицето на Клейтън пробяга усмивка и той неохотно отпи още една глътка.

— Не съм сигурен, че вярвам и на причината, която изтъквате за присъствието си тук. И ако за момент допусна, че Мира ви презира толкова, колкото твърди, отдавна щях да ви пропъдя. Нали разбирате? За мене тя е специална. Няма нещо, което не бих сторил за щастието й.

Джон въздъхна. Очите му се притвориха.

— У вас обаче долавям една нотка на доброта, Ваша Светлост. Вие сте състрадателен, джентълмен, способен на разкаяние. Когато преценявам мотивите ви да изберете Мира да заеме мястото до вас, се ръководя от собственото си желание да я видя спасена от онова бъдеще, което родителите й завещаха… Не ми се нрави фактът, че майка й и аз насаждахме у нея нереалистични представи.

Клейтън се втренчи в портото и видя отражението на пламъка върху кехлибарената му повърхност. Алкохолът и топлината от огнището го унасяха. А може би решителността му постепенно го напускаше. Облегна се на стола, повдигна чашката до устните си и пак отпи.

Очите на Джон блестяха от обич и задоволство, докато се усмихваше на спомените.

— Майка й и аз знаехме, че е по-особена. Повечето бебета изплакват при първото поемане на дъх. Мира се смееше. Оттогава нашият съвместен живот бе изпълнен с непокорния й дух и ненакърнимото й чувство за достойнство. От нея научих много за любезността, търпението и вярата, Ваша Светлост. Не всякога съм бил доброжелателен и внимателен. Децата умеят да ни променят, сър. Да изкореняват нашите лоши черти и да ги заменят с по-възвишени… Обичате ли децата, Ваша Светлост?

Втренчил поглед в танцуващите пламъци, Клейтън позволи на една лека усмивка да повдигне крайчеца на устните му.

— Не съм мислел за това. Може би защото досега не съм срещнал жена, която бих могъл да си представя като майка на моите деца.

— Никога?

Клейтън се обърна към Хойт и бе поразен от силата на погледа му. Тези очи, бистри като изметено от облаци небе, изглежда знаеха всичко и същевременно гледаха безнадеждно.

— Никога? — повтори Джон с тон, остър като нож.

Клейтън пресуши и останалото порто, остави настрана чашката и стана от стола.

— Миракъл бди от кулата тази нощ. Смята, че вероятно ще има буря. Което значи, че ще има. Тя умее да предусеща, когато се мъти нещо — многозначително каза Джон. — Може да я намерите в долния край на Бляк Блъф, близо до Света Катерина. Събира миди и плува, докато чака да падне нощта.

— Благодаря — каза Клейтън и се запъти към вратата.

— Ваша Светлост?

Той се огледа.

— Проклетият фар е съвсем прогнил. Може би вас ще послуша. Да остава там е твърде опасно…

— Кое ви кара да мислите, че ще послуша мен?

— Тя ви харесва. О, не гледайте толкова скептично, Солтърдън. Познавам я много по-отдавна от вас.

— Много я обичате, нали, мистър Хойт?

Възрастният човек замислено зарея поглед. Дълбоки гънки на безпокойство се очертаха между веждите му. Преди Джони да успее да отговори, Клейтън се измъкна от стаята.

Клейтън стигна до подножието на Ъндърклиф и тръгна по ивицата каменист плаж към фара на Света Катерина. Неведнъж забавяше стъпките си и се оглеждаше назад. Наблюдаваше как вълните се плискат върху дирите му и рисуват по влажния пясък. Нямаше опасност настъпващият прилив да го откъсне от сушата, тъй като винаги съществуваха онези проклети стръмни стъпала, издълбани в Ъндърклиф. Времето напредваше. Светлината избледняваше. Вятърът ставаше по-силен и по-студен. Той закопча пелерината си.