Кэтрин Сатклифф - Чародей

Нейният земеделец. Нейният циганин. Мъжът, когото бе залюбила в Кависбрук. Мъжът, който напълно бе спечелил сърцето й и я бе изпълнил с радост, смях и надежди.

Всички тези чувства се върнаха отново в нея кристално ясни.

— Лейди Кавендиш?

Тя подскочи и се обърна.

Една прислужница със сноп цветя в ръцете й се усмихваше.

Миракъл не каза нищо. Стоеше със стиснати юмручета като дете, хванато да краде сладкиши от килера на майка си.

— Нещо не е наред ли?

— Да не е наред? Не. Само се чудех защо портретът на Негова Светлост е тук.

— Това е подарък за рождения ден на херцогинята. — Прислужницата потопи цветята във една ваза до прозореца, подреди ги, после ги пренареди и накрая се обърна към Миракъл. — Но това не е Негова Светлост.

Думите зазвънтяха.

— Разбира се, че е той. Би трябвало да познавам собствения си годеник — остро възрази Миракъл.

Прислужницата се разсмя.

— Не, милейди. Това е Негово благородие Бейсингстоук. Изненадващо, нали? Разбира се, вие знаете, че са близнаци. Дори родителите им трудно са ги различавали. А херцогинята… — Прислужницата бутна и отвори френския прозорец. Свеж вятър нахлу в стаята, раздвижи завесите, изтласка мириса на мухъл и го смени с аромата на рози. — Чувала съм, че често са обърквали дори херцогинята като непрекъснато се сменяли. Така тя никога не била съвсем сигурна кого е наказала и кого — наградила. Обаче се твърди, че награждавала по-често Бейсингстоук, отколкото Негова Светлост. О, прося извинение, милейди! Не че Негова Светлост не е бил достоен за награда.

Лейди Кавендиш мълчеше. Прислужницата напусна стаята.

Миракъл се обърна пак към портрета и се вгледа в очите на Бейсингстоук.

Следващите два дни бяха истинска вихрушка. Отново пробваха сватбената рокля и прикята. Фризьорките дълго спореха как точно да подредят косите й, за да подчертаят най-добре воала. Поднасяха й списък след списък на ястия и вина. Дойдоха първите каруци с подаръци. Започнаха да пристигат и някои от петстотинте гости, които херцогинята бе поканила.

Петстотин! Поне стотина бяха най-близките приятели на Нейна Светлост и естествено щяха да отседнат в Бейсингстоук до края на тържеството.

Вечер Миракъл, седнала между Ели и Джон, забавляваше най-любезно поканените аристократи, като водеше празни разговори за времето, модата и менюто.

Едва късно след полунощ можеше да си позволи да се строполи в леглото. Но само за да прекара останалите часове, като се върти и мята в постелята. Отново и отново преживяваше среднощните мигове в градината и фаталния момент, когато отметна копринения шал от портрета на Бейсингстоук.

Една вечер тя се оправда със силно главоболие. В полунощ чакаше до статуята и се разкъсваше между надеждата, че той ще дойде, и съмнението, че няма да го види.

Той дойде. Както при втората им среща той остана на разстояние — една сянка в нощта.

— Милорд — тя се мъчеше да прикрие трептенето на гласа си, — нашите разговори ми липсваха.

— Бяхте много заета.

— Гостите ви се чудят къде може да сте.

— Те не са мои гости, а ваши.

— По-точно на баба ви.

— Да, може и така да се каже.

— Разбрах, че тя и Солтърдън пристигат утре.

— Баба има слабост към помпозните появи.

Миракъл тръгна в тъмнината към гласа. Сърцето й заби лудо.

— Милорд, имам една молба към вас. Нека това бъде вашия сватбен подарък.

— Ще изпълня всичко.

— Любете ме!

Той шумно си пое дъх. Може би израз на изненада?

— Тук — натъртено рече тя и разкопча семплата рокля, която нарочно бе избрала. — Сега. Върху тази трева. Сред тези цветя. Любете ме, Бейсингстоук, умолявам ви!

— Вие сте луда!

Дрехата се свлече от раменете й. Дръпна тежките гребени, украсени с перли, и косата й се разпиля като водопад.

— Щом ще ставам съпруга на Солтърдън и ще бъда принудена да понасям цял живот студените му ръце и очи, поне да имам спомена за вас, за да сгрява сърцето и тялото ми.

— Не ми причинявайте това! — гласът му я умоляваше тъй отчаяно, че тя се почувства разтърсена и засрамена.

Но трябваше да узнае истината. Това бе единственият начин да провери дали инстинктът й не я лъжеше. И дали мислите, които сновяха в главата й, не бяха само идиотски фантазии, съградени от усилието й да отрече действителността — че след четири дена се омъжва за човек, когото не обича и никога не е обичала.

— Моля ви! — гласът й затрептя.

Сянката се раздвижи и изчезна. Леко прошумоляване на храстите.