Кэтрин Сатклифф - Чародей

Тя винаги вземаше уроците си по езда малко преди обяд. Той го знаеше, защото често изоставяше собствените си задължения и се връщаше в конюшнята да я наблюдава от разстояние.

Не знаеше какво ще й каже. Нито по какъв начин. Той можеше, ако трябва, дори да се унижи пред нея и да я моли за прошка. Ако го намразеше, щеше да я разбере. Ако го удареше по лицето и му заявеше, че се връща на острова си, със съжаление щеше да я пусне да си тръгне.

По дяволите! Ще го стори!

Влезе в конюшнята и я затърси. Никой!

— Мери! Мери Майн! Миракъл? Отговорете ми, за Бога!

Обърна се и видя Джон. Възрастният човек избърса потта от челото си с разтревожен поглед.

— Търсих я навсякъде, Клей. Когато излязох сутринта малко преди зазоряване, Напитов го нямаше зад преградата. Предположих, че е отишла на утринната си езда. Когато обаче не се появи на закуска, накарах Исмаил и още неколцина да излязат и да я потърсят. Никой не я е виждал.

В този момент се появи Ели, силно запъхтяна.

— Проверих в стаята й. Куфарът й го няма. Клейтън, скъпи, опасявам се, че е заминала.

На гърба на Маджар той стигна до острова. Пъстрата сива кобила без усилие носеше ездача си. За разлика от собствения му чистокръвен кон, който отдавна щеше да се е изтощил, арабската кобила продължаваше, без изобщо да си почива.

Горещият южен вятър се сблъскваше с хладния повей от север. Влажният въздух миришеше на дъжд и буря. Тъмни облаци се надигаха на хоризонта. Под нестабилния ферибот вълните се издигаха на високи пенести гребени. Клейтън трябваше да плати на кормчията пет лири, за да го превози в това време. Седна върху един сандък на палубата, наведе се, притисна длани до лицето си и се помоли. Молеше се през цялото безкрайно пътуване от Портсмут до Райд. Оттам му оставаха още дванадесет изморителни мили до Рокън Енд. Горещо се надяваше, че Маджар ще има достатъчно сили да измине разстоянието.

Накрая стигна.

Старият замък беше обвит в мъгла и облаци. Чайки и врани кръжаха над разпадащите се парапети. Вятърът биеше в празните прозорци и първите пръски дъжд закапаха над скелета от обгорели стени.

Нямаше го. Бяха останали само мрачните, почернели от пожара камъни. Нямаше тавани, нямаше кулички, нямаше назъбени комини. Всичко се бе сринало.

Дъждът остро биеше в лицето и раменете му. Клейтън гледаше вцепенен опустошението. На това място едно време беше вратата, на която той и Бенджамин бяха почукали в оная мрачна нощ. По-нататък бяха останките от кръглата кула, в която Миракъл шиеше.

— Пристигнаха — каза някакъв дрезгав глас зад него.

Той се обърна, примигна, за да отърси капките от очите си и се взря в прегърбената съсухрена старица, чиято остра сива коса се влачеше по калта в краката й. Тя бавно се тътреше към него, подпирайки се на тоягата си.

— Скоро след като Джон замина. Младите малоумници. Разрушиха всичко, което успяха да докопат. За тях нямаше никакво значение, че това някога е било дом. Разбирате ли, замъкът ги плашеше. Беше странен.

Тя спря на няколко крачки от него и повдигна глава. Клейтън видя незрящите й очи.

— Бейсингстоук — рече тя, — дошли сте за милейди, нали?

— Тя тук ли е?

— Не, там е — старицата вдигна закривената си тояжка и посочи надолу към Ъндърклиф. — Във фара.

Той грабна юздите на Маджар.

Серидвен го перна с тояжката по ръката.

— Когато всичко приключи, тя ще разбере колко много я обичате. Не позволявайте на страха да ви попречи, милорд. Нейният живот зависи от това. Побързайте. Бурята се усилва!

Верният Напитов стоеше близо до ръба на пропастта, там където Миракъл го бе оставила. Задницата му беше обърната срещу вятъра. Беше навел глава. Дъждът биеше плещите и гърба му. Когато чу Клейтън и Маджар да приближават, жребецът повдигна глава, наостри уши, вирна муцуна към небето и изцвили за поздрав. Но не помръдна. Чакаше господарката си да се върне при него.

Имаше прилив и водата беше заляла параклиса и фара. Разпенените вълни лизваха кулата и обливаха разпятието. Сякаш дъното на океана се беше надигнало. Големите зелени талази се люшкаха напред, гонени от вятъра, и се разбиваха толкова яростно в Ъндърклиф, че земята под краката на Клейтън се разтресе.

Напразно прикриваше лице от дъжда. Изправи се срещу виещия вятър и загледа несигурната светлинка от фара, която ту изчезваше, ту се появяваше, въртеше се и танцуваше.

Всъщност кулата се движеше — люлееше се. Кулата се сриваше под напъните на урагана.

Нещо се мярна. Ето го. На площадката. Миракъл!