Кэтрин Сатклифф - Чародей

Рязко изскочи от водата. Пое дълбоко дъх. Тръгна несигурно по стъпалата, удари се и се свлече. Изплю морската вода, която бе погълнал.

После го връхлетя горещината. Като от пещ. Събра сили, изправи се сред гъстия дим и продължи към върха на стълбата, където огънят бушуваше и изпепеляваше старото дърво. Трескаво запретърсва обхванатата от пламъци вътрешност на фара и там, сгушена до най-отдалечената стена…

— Мери! — изкрещя неистово той и залитайки, се втурна към нея.

Тя повдигна глава и го загледа с празен поглед. Но когато той падна на колене и протегна ръка към нея, вцепенението й се смени с гняв.

— Не! — извика Миракъл и го отблъсна. — По-скоро бих умряла!

— Изслушайте ме!

— От седмици слушам само лъжи. Само лъжи!

— Обичам ви, Мери!

— Обичате само безценното си фамилно име!

— Обичам ви, Мери!

— Направили сте всичко само заради брат си! Всички обещания, всички гальовни думи са били само заради него. Глупачка! Аз ви повярвах! Обожавах ви. Готова бях на какво ли не само да ви направя щастлив.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Беше грешка. Моя грешка. От пръв поглед се влюбих във вас. Но бях прекалено слаб, за да отхвърля безсмисленото си задължение към Трей. Чуйте ме! Какво можех да направя? Дори ако ви бях признал още от самото начало, нямаше ли пак да се случи същото? Ако ми простите, Мери Майн, ще посветя остатъка от живота си да залича грешката си.

Тя поклати глава и извърна издраното си, покрито със сажди лице. Той я пусна.

— Много добре. В такъв случай и двамата ще умрем.

Тя бавно повдигна големите си насълзени очи и срещна погледа му. Брадичката й се разтрепери.

— Какво искате да кажете?

— Че няма да си тръгна оттук без вас. Че животът ми няма да има смисъл без вас. Ако вие сте решили да умрете тук, то същото ще сторя и аз.

Тя се загледа в мократа му коса, разголените му гърди и подгизналия брич.

— Как стигнахте чак тук? — тихо попита Миракъл.

— Доплувах.

— Но приливът, бурята…

— Не беше лесно.

Дървото над тях пукаше. По раменете им се посипаха искри. Със сподавена ругатня Клейтън сграбчи Миракъл и я изправи. Без всякакво колебание я понесе на ръце и се втурна по горящия под към изпълненото с дим стълбище надолу, към водата.

Миракъл стъпи на нозе и двамата се загледаха в тъмнозелената вода. Горещината се сгъстяваше. Въздухът пареше.

Ужасът и страхът все още витаеха в съзнанието му. Тогава Миракъл вплете пръсти в неговите.

— Вярвате ли в чудеса, милорд? — попита тя много тихо.

— Вярвам във вас.

Двамата нагазиха във водата, поеха си за последен път дълбоко дъх и се гмурнаха.

Течението ги подхвана и леко ги понесе.

Обгърнал кръста на Миракъл с ръка, Клейтън се изтласка с крака на повърхността. Помогна й да влезе в лодката. После сам се строполи в нея и освободи въжето, с което я беше привързал към разпятието.

Няколко безкрайни минути те се бореха да стигнат до изплъзващите им се стъпала.

Миракъл изскочи първа и му протегна ръката си. Той понечи да я хване, но тя се изплъзна. Лодката се завъртя, блъсна се в стената на Ъндърклиф и за един спиращ сърцето миг изглеждаше, че крехката черупчица ще се разпадне.

— Скачайте! — чу той гласа на Миракъл сред тътена на разбиващите се вълни. — Клейтън, скъпи, скачайте!

Тя протегна отново бялата си ръка. Той я сграбчи и вече не я изпусна. Ако бе паднал в морето, с него щеше да е свършено — само за секунди вълните щяха да го размажат в скалите.

Той скочи и усети каменните стълби под краката си.

Сега вече Миракъл беше там. Прегръщаше го с нежните си ръце. Притискаше го. Устните й обсипваха солената му кожа с целувки.

Имаше усещането, че всеки мускул му е натъртен, а всяка кост — счупена.

Клейтън обхвана дребното й личице и се засмя.

— Значи ли това, че ми прощавате, Мери Майн?

— Как мога да се усъмня в мъжа, който преодоля най-големия си страх, за да ме спаси, милорд.

Клейтън я притегли към себе си, затвори очи, усмихна се и прошепна:

— Най-големият ми страх беше, че ще ви загубя, любов моя.