Кэтрин Сатклифф - Чародей

Той я извика. Безполезно. Невъзможно бе да чуе дори собствения си глас. Какво, по дяволите, диреше тя там!

Здраво уловила парапета, с рокля, развята от вятъра и с пригладена назад коса, тя колебливо се движеше от единия край на площадката към другия. Струваше му се, че от отчаяние бе готова да скочи в бурното море.

— Не! — изкрещя той и заслиза по хлъзгавите каменни стъпала. Трескаво се улавяше за грапавата стена да запази равновесие. Ожули кокалчетата и нарани пръстите си.

Проблесна светкавица, стрелна се над вълните и експлодира над скалите, близо до него. Последва я кълбовидна мълния и Клейтън закри глава, свивайки се в камъните. Още една синьо-бяла светкавица порази покрива на фара с такъв грохот, че скалата, на която бе клекнал, се раздруса.

Разхвърчаха се дъски. Прозорците се счупиха. Вътре огънят, раздухан от внезапния порив на вятъра, се развилия като отвързан звяр, който сякаш имаше намерение да погълне фара. За ужас на Клейтън площадката се откърти и полетя в морето.

Къде беше Миракъл?

Дали вече не бе паднала във водата?

Или се бе скрила във фара? Тогава сигурно е попаднала в капана на пламтящия ад.

Клейтън се подхлъзна надолу и прескочи няколко стъпала. Под него океанът се пенеше и бушуваше с рев и тътен.

Невъзможно беше да доплува дотам.

О, Господи! Не беше потапял тялото си изцяло във вода, откакто…

„Клейтън, скъпи, подай ми ръка. Скачай, скъпи, скачай!“

С мъка си пое дъх в дъжда, а погледът му се спря върху тъмния силует, опрян в долния край на площадката. Лодката! Миракъл веднъж бе споменала нещо за лодка. Възможно ли е?

— Да! — изкрещя той и се хвърли към преобърнатата дървена лодка, която едва-едва би побрала двама души. Беше лека като перце. Под нея лежеше веслото. Яростните вълни лесно биха могли да я разбият на парчета.

Клейтън изтегли лодката до ревящото море. Вълните се надигаха, разбиваха се в краката и обвиваха глезените му. Притегляха го в прегръдките си, сякаш пищяха: „Този път няма да ни избягаш! Този път ще те завлечем в морския гроб. Както твоите родители. Веднъж ни се изплъзна, но втори път — не!“

Тласна лодката във водата. После сръчно скочи в нея. Лодчицата се клатушкаше тя на едната, ту на другата страна. Вълните го обливаха. Но точно когато изглеждаше, че ще го изхвърлят на скалите, голямата водна стена го пое и го насочи към открито море.

Напрегна всички сили и загреба. Мускулите на ръцете му щяха да се скъсат от напрежението. Едва дишаше, задушаван от солените пръски и дъжда. Вече докосваше издаденото напред разпятие, но вълните отново и отново го теглеха навътре. Океанът сякаш го дразнеше и се подиграваше с него.

Най-после! Клей успя да хвърли въжената примка върху каменния кръст. Въжето се опъна, когато поредната вълна повдигна лодката и я запрати към стената на фара, а той се просна на дъното й. Над него небето кипеше. Пламъците съскаха и пукаха. Камъни се откъртваха и цопваха в морето. С толкова малко време разполагаше… Трябваше да стигне до Миракъл… ако все още бе жива…

В този миг внезапно се сети: а как ще влезе? Единственият вход за фара бе през параклиса, а той в момента се намираше на три метра под водата.

Трябваше да се гмурне и да се бори с течението. Трябваше да се потопи и да не диша.

Пое дълбоко въздух.

„Вярвате ли в чудеса, милорд?“, го бе запитала неговата Миракъл точно там, пред входа на параклиса.

Събу ботушите си и ги захвърли. Свлече ризата си и за миг я видя, как литва като привидение във въздуха, после падна във водата, завъртя се и потъна.

„Клейтън, скъпи, скачай! Скачай!“

Гмурна се в студената вода. Тя го погълна. Всмука го надолу. И още по-надолу. Дробовете му се разкъсваха. Надолу! Клейтън зарита. Около него вече нямаше звуци. Само движение, сила, която го дърпаше и тласкаше.

Дробовете му щяха да се пръснат. Само да не се паникьоса.

Солта разяждаше очите му, докато той търсеше из плътния мрак на дълбочините. Следваше стената на параклиса.

Най-сетне! Входът! Тласна силно с крака и се промъкна през отвора в тишината и мрака. Същинска гробница! Опипа с ръце пътя си. Струваше му се, че се задушава. Главата му щеше да се пръсне. Болката в слепоочията му бе непоносима.

Докосна с ръце лицето на Богородица. Знаеше, че тя го гледа с широко отворени очи, а устните й се усмихват.

Значи беше близо. Ето го прохода. Сега нагоре. Кога, по дяволите, ще стигне повърхността! Нагоре!

Опитваше се да се залови за хлъзгавите камъни на витата стълба. Нагоре… Трябваше да си поеме дъх, иначе…