Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Със свитата си?

— Датата на сватбата вече е определена. Поканите са разпратени. Скъпа моя, ще се омъжите за херцога само след една седмица.

Миракъл стисна ръба на масата.

— След една седмица?

— Зная какво си мислите — започна Джон.

— Не! Вие не бихте могли да знаете. Нямам ли и аз думата? Още не съм решила дали искам да взема тоя глупак.

— Миракъл! — със скръстени в скута ръце Ели изчака, докато момичето се поуспокои. — Хора като херцогинята нямат време да се занимават със сантиментални девойки, които не знаят какво искат. — Изражението й малко се смекчи. Ели се протегна през масата и стисна ръката на Миракъл. — Разбирам как се чувствате. Джон също. Но това, което преживявате сега, е нормалната паника преди сватбата. Всички булки го изпитват. Съвсем естествено е да се съмнявате в чувствата си.

— А вие? Желаете ли аз да се омъжа за херцога, сър?

— Мене ли питате?

— Да. Вие сте моят баща!

Джон преглътна. Лицето му леко почервеня.

— Да.

Мачкаше салфетката и събираше мислите си. Първото му решение като неин баща. Трябваше да бъде справедливо и продиктувано от любовта, предаността и загрижеността на родителя, а не на другаря и приятеля. Най-сетне пресрещна погледа й и каза:

— По-скоро бих умрял, отколкото да те гледам как се съсипваш самотна на онзи остров. Както скъпата ти майка.

— Разбирам… Ами, тогава… Предполагам, че като послушна дъщеря ще трябва да се подчиня на желанието на баща си.

Свитата пристигна същия следобед: седемдесет прислужника, градинари, камериерки, камериери, специалисти по вътрешната украса, осем готвачи (всеки от които обяви кухнята за своя), експерт-коафьорки (всяка от които обяви косата на Миракъл за своя) и три карети, пълни с шивачки.

Буквално смъкната от гърба на Напитов, Миракъл бе заведена в Бейсингстоук Хол, съблечена, измерена и набодена с карфички. Около нея ятото възбудени жени спореха, обсъждаха, разсъждаваха и разискваха как точно да изглежда сватбената й рокля. Въпросът не можа да бъде решен, докато вратата не се отвори със замах и в стаята не влетя някакъв тънък като върлина мъж в кремав копринен костюм. Той размаха солидна кожена папка с модели, отвори я на една нечувано екстравагантна рокля, която бе скицирал лично, и обяви:

— Voila!

Шивачките заохкаха и заахкаха. Пляскаха с ръце и се кискаха. Моделиерът се изхили самодоволно изпод дългия си нос. След като жените бяха изсипали достатъчно ласкателства, той прикова Миракъл с мъничките си лъскави като мъниста очички и запита:

— Е? Мадмоазел одобрява ли?

— Има ли мадмоазел някакъв избор? — имитира го тя и тънките му веждички отскочиха чак до линията на косата.

Намусен, той изхвърча от стаята.

— Е? — запита Миракъл зяпналите шивачки. — Одобрявам.

Започнаха пробите. Достатъчно дрехи, за да се преоблича няколко пъти на ден през цялата година, помисли си Миракъл. Утринни рокли; рокли за чай; обедни; следобедни; вечерни тоалети. Имаше и дрехи за през нощта. Поразително деликатни дребни нещица, които караха страните й да руменеят и извикваха спомените й за прекараното със Солтърдън време. Сега те й нашепваха, че не се омъжваше за съвсем непознат мъж. И че някога бе изпитвала страст към него.

Тази нощ той отново дойде при статуята.

След като го бе чакала буквално цяла вечност в тъмнината, Миракъл беше загубила надежда и понечи да си тръгне.

С тихи стъпки той се приближи зад гърба й и улови нежно раменете й.

— Имате ли нещо против? — прошепна в ухото й. — Да постоим така един момент.

Миракъл въздъхна облекчено и кимна с глава.

Той допря едрото си топло тяло до нея и тя изпита странно усещане за безопасност и сигурност. Мъжът опря брадичка върху главата й и призна:

— Липсвахте ми.

Какво можеше да каже тя? Можеше ли дори в себе си да се съгласи, че думите му я бяха развълнували? Не й се щеше той да разбере, че през целия ден непрекъснато беше мислила за него. Че часовете й бяха изпълнени с очакването да го срещне пак.

— Денят на сватбата е вече определен — замаяна, тя чувстваше силните удари на сърцето му до себе си. Топлият му дъх докосваше бузата й. Пръстите му нежно масажираха ключиците й. — След една седмица ще бъда вече съпруга на Солтърдън. Ваша сестра по женитба. Доволен ли сте? Ще присъствате ли на сватбата? Ще се срещнем ли най-сетне лице в лице?

— Не — отвърна категорично той. — Няма да присъствам на сватбата ви.

— Но…

— Имам неотложна работа извън страната.