Кэтрин Сатклифф - Чародей

Миракъл тръгна по коридора. Движеше се внимателно, с протегнати напред ръце. Всичките й сетива бяха напрегнати. Ушите й бучаха. Сърцето й биеше лудо. През последните два дни се бе постарала да изучи всеки коридор. Броила бе крачките си и знаеше точно кога минава през трапезарията и кога стига до началото на стълбището. Опипом намери гладките перила. Тридесет стъпала, после наляво по дългия коридор със закрити прозорци до огромния хол. И главният вход.

След като излезе от къщата, тя се спусна по виещите се пътеки. Трябваше да спре, за да си поеме дъх. После продължи като мишка в лабиринт, лутайки се покрай живия плет и розовите градини. Пробягваше по мостчетата, забави се малко при внушителните мраморни скулптори на изправени на задните си крака коне и забърза към конюшнята.

Когато задъхана пристигна там, се запита дали не си е изгубила ума.

Потулвайки се в сенките, тя се приближи зад сградата, спря на пътеката и се взря през гъсталака от дървета и къпини към прозореца с мъждукаща в мрака слаба светлина.

„Много добре, Бейсингстоук — рече си тя на ум, — тази вечер най-сетне ще се срещнем. В края на краищата е редно да познавам брата на съпруга си, ако наистина реша да се омъжа за високомерния раздразнителен херцог на Солтърдън, който явно е ужасно зависим и от най-дребното желание на баба си“.

Щеше да се запознае с мъжа, успял да спечели предаността на арендаторите, но явно достатъчно саможив, за да се скрие от гостите на брат си. Щеше да разбере как така той разполага със същите ризи, които брат му бе купил на острова и защо ги е раздал на хората си.

Наближи, загледа се във вратата, после изпъна рамене, пое дълбоко дъх и почука.

Тишина.

Миракъл се намръщи и похлопа повторно. Нищо.

Леко отвори вратата и примигна. Спретнатата удобно мебелирана стая беше празна.

— По дяволите! — измърмори тя, погледна предпазливо през рамо и се вмъкна вътре, затваряйки вратата след себе си.

Какво всъщност очакваше да намери? Тук нямаше нищо необикновено: купища томове, малко поизносени мебели и недопита чашка, оставена до една разтворена книга.

Миракъл се доближи до масата и вдигна чашата. Помириса. Опита. Бренди. Непременно трябваше да каже на граф Фаншо, ако го види пак, че Бейсингстоук не се е прехвърлил на порто.

Излезе навън, застана в тъмнината между дърветата и лозниците и започна да се присмива на себе си. О, небеса! Трябва здравата да се бе отегчила, щом тръгна да се прокрадва в нощта, да влиза тайничко по къщите и да търси причината за ексцентричностите на хората. Самата тя ги има достатъчно. Това я разсмя още повече.

Бе станала една от тях. Една от онези любопитни дребнави люде, които все душеха всичко извън общоприетото, за да разберат кое точно прави човека такъв и да не би да е заразно.

Чу някакъв шум откъм дърветата.

Сърцето й прескочи. Миракъл се взря в тъмнината. Как би могла да обясни на домакина си, че се ровичка в живота му?

Повдигна поли и забърза към къщи, без да следва удобните посипани с чакъл пътеки. Заобиколи източното крило и внезапно спря. Видя някаква двойка. Изведнъж те се хвърлиха в обятията си и започнаха страстно да се целуват.

С пламнало лице Миракъл се завъртя и се втурна в друга посока. Очите й трескаво търсеха друг вход. Най-сетне откри врата, опита я и облекчено отдъхна, когато разбра, че не е заключена. Прекрачи прага и затръшна вратата след себе си.

Взря се в тъмнината, както човек би надникнал във входа на неизследвана пещера. Къде, дявол го взел, бе попаднала? Заопипва в тъмното. Натърти коляното си, удряйки се в някакъв стол. После се блъсна в някаква маса. Издрънча счупено стъкло. Представи си как утринната светлина ще очертае пътеката от строшен порцелан и кристал към нейната спалня. Как щеше да обясни всичко това на Ели? Ами на Джон? А на домакина си? Че и на годеника си? Просто виждаше херцогинята на Солтърдън да се надвесва застрашително над нея, облечена в ориенталската си премяна и да бълва огън като кралски дракон.

Врата! Зад нея може би коридор? Най-сетне! Тя пое дълбоко дъх.

А сега накъде? По кое стълбище? Един погрешен завой и можеше да се озове в склада за въглища. Долови някакъв шум зад гърба си. Замръзна. Сърцето й се разтуптя. Дробовете й щяха да се пръснат. Наблизо имаше някой. Усещаше го. Присъствието му се прокрадваше край нея като топъл въздух.

— Лейди Кавендиш — чу тя тих развълнуван глас в тъмнината.

— Кой е?

— Да не сте се заблудили?