Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Наистина, Миракъл, държите се като разглезено хлапе — добави Ели.

— Е, добре! — Миракъл скочи от стола, хвърли салфетката върху чинията и с ръце на кръста погледна свирепо първо Ели, после Джон. — Виждам ясно, че не съм желана тук тази сутрин. И на двама ви пожелавам приятен ден.

И се втурна към конюшнята. Докато чакаше Исмаил да оседлае Напитов, крачеше нервно. Точно тогава забеляза една прислужница да излиза от гъсталака зад обора. Досега Миракъл не бе обръщала внимание на отдалечената и почти скрита тухлена сграда. Но сега й хрумна, че вероятно там живее необщителният им домакин.

Миракъл забърза към прислужницата и спря изненаданото момиче.

— Почакай!

— Милейди?

— Негово благородие… Там ли живее?

— Да, милейди.

— А сега там ли е?

— Не, милейди.

— Кога ще се върне?

— Не мога да зная, милейди.

Миракъл се намръщи и удари полата си с камшика за езда.

— Винаги ли е толкова невъзпитан да пренебрегва напълно гостите си?

— Милейди?

— Нищо… кажи ми само Негово благородие в имението ли е?

Усмихнато, момичето кимна.

— О, да, милейди. Бъдете сигурна, че Негово благородие е в имението.

С малък кникс прислужница продължи пътя си, а Миракъл се върна в конюшнята.

Както обикновено, тя остави Напитов да изразходва цялата си енергия.

Вятърът свистеше в ушите й, докато галопираха напряко и прескачаха високо храстите. Когато стигнаха къщичките на арендаторите, Нап се бе покрил с пяна и с удоволствие премина в тръс.

Пет-шест деца се втурнаха да я поздравят. Майките им забързаха след тях. Те се поклониха и се усмихнаха първо на Миракъл, после и на хлапетата, които се бяха скупчили около полите й.

— Приемете нашите извинения — каза една от жените и заоправя косата на сина си. — Не сме свикнали с толкова високопоставени посетители. Освен, разбира се, Негово благородие.

Миракъл се смъкна от гърба на Нап. Едно момче чевръсто донесе ведро студена вода и го постави пред коня. Миракъл огледа близките къщи и забеляза, че нито една от тях не се нуждае от ремонт. Всички бяха в прекрасно състояние, а градините — чисти като самите арендатори. Розовите бузи на децата говореха за добро здраве. Нямаше съдрано по току-що изпраните им дрехи.

— Често ли ви навестява Негово благородие?

— Няколко пъти в седмицата, милейди.

— Предполагам, за да провери дали работата е добре свършена.

— Да. Но и да види как сме.

— Доволни ли сте тук? Бейсингстоук грижлив господар ли е?

Жените размениха усмивки и тихичко се изкикотиха. Някаква русокоса жена, облечена в басмена рокля с престилка, вдигна на ръце малко дете, което прохождаше и отвърна:

— Не познавам друг господар, който да е толкова щедър и грижлив към хората, които работят за него. Преди да продаде от реколтата, той предварително проверява дали имаме всичко, от което се нуждаем. Продава само колкото да има малка печалба. А излишъка предоставя на лондонските благотворителни организации.

— Да не говорим за училищата…

— Или за безплатните диспансери. Храната, която им дава Негово благородие, е достатъчна да изхрани хиляда деца.

— Винаги е толкова мил — изписука едно момченце с тъничко носле.

Миракъл приклекна с усмивка пред него.

— Нима? Кое те кара да мислиш така?

— Когато си нараних крака, той извика доктор чак от Лондон. И понеже бях много смел, той рече, че иска един ден синът му да е също като мене.

— Обича ли децата?

Момченцето кимна и засия. Майката му се разсмя.

— Както ви казахме, Негово благородие е извънредно щедър. Само преди седмица той подари на съпрузите ни по една нова риза — най-изящната дреха, която съм виждала.

— Изработени били на остров Уайт — допълни друга.

Миракъл бавно се изправи. Погледът й се местеше от лице на лице.

— Остров?

— Ето! — Нисичка жена, стиснала в ръце куп пране, пристъпи напред и подаде ризата на Миракъл. Беше от нейните — онези, които бе ушила със собствените си ръце.

Както и през предишните няколко нощи, Ели и Джон разговаряха тихо на лунна светлина, седнали на прилично разстояние, но тихият женствен смях на Ели и усмивките, които си разменяха от време на време, говореха за нарастващата нежност помежду им. Миракъл бе седнала пред открехнатия френски прозорец, слушаше шепненето им и й се щеше да бяха избрали някое друго място, а не балкона на Ели, за да се ухажват. Ужасно неудобно!

Изчака полунощ, преди да се измъкне от стаята си. В другия край на коридора един прислужник угаси последната свещ. Обгърна я непрогледна тъмнина. Тихи гласове докосваха ушите й — прислужниците си пожелаваха лека нощ. После настъпи тишина.