Кэтрин Сатклифф - Чародей

Клейтън тикна ръце в джобовете си и кимна.

Солтърдън отвори с ритник входната врата и повлече недоволната Миракъл през прага. Гертруд, Етел и готвачът се изпокриха. А Ели застана като истукан на долното стъпало на стълбите, сякаш ги барикадираше с тялото си. Като я видя там, неподвижна като солен стълб, той изръмжа:

— Вие! Трябваше да го знам!

— Ваша Светлост…

— Предателка! Винаги сте го харесвали повече от мен.

— Пуснете ме! — Миракъл се изтръгна и скочи, без да обръща особено внимание на странните гневни думи, които херцогът отправи към нейната зачервена и смутена приятелка. — Как смеете да се отнасяте с мен по такъв начина? Нямате никакво право! Не сме женени и… ако аз имам думата, ние няма…

— Вие изобщо нямате думата, разглезено хлапе такова!

Той я завлече към приемната, бутна я вътре и захлопна вратата след себе си. С моравото си от гняв лице, диви очи и стиснати юмруци той изглеждаше направо луд.

Миракъл отстъпи и започна да върти кадифената шапка в ръцете си.

— Нито за миг не съм била в опасност — заяви тя, докато той крачеше нервно с ръце на кръста и с наведена глава. Тъмната му коса се виеше на челото и почти закриваше очите му. — Целият номер е да познаваш трасето…

— Млъкнете! — Той й хвърли многозначителен поглед. — Опитвам се да реша дали искам да ви удуша.

Тя вирна брадичката си.

— Греша ли като предполагам, че избликът на лошо настроение се дължи не толкова на възможността да се нараня или дори да си счупя главата, колкото как изглежда всичко това в очите на скъпите ви аристократи?

Тънка усмивка изви устата му.

— Е — подсмръкна тя, — поне най-сетне сте откровен. Означава ли това, че мога да се завърна в Кависбрук?

— Много ли го искате? — изстреля толкова бързо той, че за момент момичето остана безмълвно.

Съзнанието, че каквото и да заяви, то ще е решаващо за бъдещето, й подейства като студен душ. През последните дни, откакто бе оставила Солтърдън в облак прах, бе мислила единствено за връщането си в Кависбрук — за баща си, за конете, за отшелническия си живот. И за това, че никога вече няма да види херцога на Солтърдън.

— Отговорете ми, по дяволите!

Миракъл се стресна и още по-ожесточено замачка шапката.

— Аз… — започна тя колебливо, — аз… да… не. Не зная.

— Не знаете? Как да го разбирам? Не знаете дали искате да се омъжите?

— Може би, ако имах повече време…

— Време? За какво? За да можете още да ме унижавате? Какво ще е следващото, лейди Кавендиш? Може би ще яздите гола по Пикадили? Или ще танцувате на сцена, показвайки задника си? А може би нещо малко по-достойно. Ще заемете място в Камарата на лордовете… Или в Камарата на общините? Кажете какво всъщност искате, Миракъл?

С леко свиване на раменете, тя сведе очи.

— През последните седмици мислех много върху това. Предполагам, че най-добре ще е да напусна Лондон — о, не е необходимо да се върна в Кависбрук. Там е доста тъжно. И много самотно, признавам. А и онези кошмарни спомени…

Тъга се появи на лицето й. Гърлото й се сви.

— Мога да живея в провинцията. Там въздухът е чист, а небето е синьо. Ще мога да гледам кокошки, прасета, зайци и, разбира се, коне. Напитов. Хасан. Салифа. Мислила съм дори да ги кръстосам с английски коне. Разбрах, че вече са го правили. Кръстоската е отлична. Бързината на английските коне и издръжливостта на арабските е идеалното съчетание.

Миракъл осъзна, че ентусиазмът бе повишил гласа й. Погледна Солтърдън, който бе спрял да крачи, и видя, че се взира в нея със странен поглед.

— Съжалявам, ако това ви тревожи и ако то не съвпада с представата за бъдещата ви съпруга. Но аз съм си такава, сър. И ще си остана такава.

Херцогът прокара пръсти през косата си и поклати глава. Гневът му се бе изпарил. Уморено, но решително той заяви по-скоро на себе си:

— Трябва да съм бил луд, когато се забърках във всичко това. Никакви пари не си струват тревогите и унижението.

Парите на покойния съпруг на Бланш бяха заплатили къщата на Дръри Лейн, както и тази в Париж и още една в Рим. Но тя искаше Бейсингстоук. Искаше го страстно.

Клейтън си наля щедро бренди. Опитваше се да си представи Бланш, настанена в неговия дом с всичките му двеста стаи. Може би идеята не бе чак толкова лоша. Тя безспорно беше красива, макар и обикновена. Ценеше нуждата му от усамотение, но не разбираше любовта му към труда — да оре земята и да наблюдава как тя ражда изобилните си плодове. Приемаше го като хоби, убедена, че един ден то ще му омръзне.