Кэтрин Сатклифф - Чародей

Искаше му се проклетите акули да го бяха изяли преди двадесет години. А и брат му. Особено брат му.

Клейтън стоеше в коридора на градската си къща, намираща се в самия център на Ситито, на улица Холбърн. Наблюдаваше каретата. Баба му енергично се нанасяше в скромното му жилище. Още не я бе видял, естествено. Нямаше и да я види, преди тя да е готова, което можеше да бъде след пет минути или след пет часа. Единственото известие, което бе получил от нея, беше тайнствена бележка, която нервният и разтревожен Бенджамин бе заставен да му донесе в Брукс:

Върни се незабавно вкъщи!

Достатъчно да всее страх в сърцето на всеки внук, който не изпълнява благородническите изисквания на Нейна Светлост. И тя го знаеше. Но защо той продължи да играе на рулетка. Че и на вист — цели два и половина часа, след като бе получил съобщението. Най-добре щеше да бъде да не й даде възможност да вземе връх.

Една наемна кола спря. Брат му Трей, херцогът на Солтърдън, слезе и горделиво закрачи по пътеката към къщата. Лицето му пламтеше, а мускулите над челюстите потръпваха. Като видя Клей, облегнат на вратата с насмешлива усмивка и нехайно скръстени ръце, Трей се поколеба за момент, после гневът му се усили. Нищо не вбесяваше херцога повече от съзнанието, че по-малкият брат не дава и пет пари за властния всесилен юмрук на баба им… нито пък за кесията й.

— Кучи син! — изръмжа Трей и тръгна по стълбите.

— Добър ден и на вас, Ваша Светлост. Как беше в Йорк през последните дни?

Трей стигна до площадката, застана лице в лице с Клей и стисна юмруци.

— Каква е тая каша, дето сте ми забъркали сега, по дяволите!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че много от кредиторите ми се обадиха, че им дължа невероятни суми за дрехи, които се предполага, че съм купил за…

— Бъдещата си булка. Вие си я спомняте, нали? Онази, странната? Момичето, което не е особено интелигентно? Не можехме да оставим предстоящата херцогиня облечена в дрипи, нали? Какво щяха да кажат вашите аристократи?

— А скъпоценностите? — Трей буквално се задави и се затресе. — Рубини и сапфири! Огромни! Цяло състояние!

— Върху нея ще изглеждат прекрасно. Ще предизвика завистта на цял Лондон.

— Цял Лондон! О, Боже Господи!

— Тя направи силно впечатление, Ваша Светлост. Ще ви бъде твърде трудно да я скриете тихичко сега, когато доби вкус към изисканите неща.

— Тя знае, нали? — Трей надникна към къщата зад брат си.

Клейтън се усмихна.

— Предполагам, че говорите за баба.

— Знаете отлично за кого говоря, дявол да го вземе!

— Не е трудно да се предположи, като се има предвид, че новината за предстоящата ви сватба беше разтръбена от всички вестници в града. А предположенията се роят, Ваша Светлост. В Кроксфорд и Брукс дори се обзалагат дали в края на краищата ще се ожените. Моите гвинеи са, разбира се, на „Да“, щом баба знае за съществуването на Миракъл, както и цял Лондон.

— Къде е тя?

— Кого имате предвид?

— Момичето, глупако. Тя тука ли е?

— Не. — Клейтън наблюдаваше как един стар сляп евреин се промъква по тротоара. Кучето му послушно го съпровождаше. — Не съм я виждал от два дена. От момента, когато ме изостави по пътя към Излингтън. Помислих, че ще е добре да й оставя няколко дни да се успокои. Знаете колко неразумни могат да бъдат жените, когато смятат, че някой си играе с чувствата им.

— Ваша Светлост, Ваше благородие — каза Бенджамин зад гърба им, — Нейна Светлост, херцогинята на Солтърдън, ще ви приеме сега.

Клейтън отстъпи, посочи с ръка затворените врати в дъното и се засмя.

— След вас, братко.

Трей го изгледа яростно, пооправи дрехата на раменете си и подви маншетите на ръкавите си.

— Тя чака — напомни Клейтън.

Двамата тръгнаха заедно към вратата. Стъпките им бяха синхронизирани. Едновременно прочистиха гърлата си и пригладиха назад тъмните си коси. И си помислиха: „Всичко това заради една жена! По дяволите, да се надявам, че си струва.“

Бенджамин бутна двойната врата и ги въведе в малка, скромно украсена стая, която в повечето градски къщи би била достатъчна за една удобна библиотека. Но тук стените с рафтовете бяха предимно празни. Камината не беше използвана, откакто Клейтън бе закупил жилището преди няколко години.

Четири стола се ширеха в почти празната стая. Единият бе при френските прозорци в дъното. Те водеха към малка градинка, заобиколена от висока тухлена стена. Други два, поставени един до друг, бяха с лице към четвъртия, който в момента бе зает от тяхната баба. Херцогинята им отправи прословутия си смразяващ изпитателен поглед, изпълнен с толкова отвращение, колкото й позволяваше нейното поведение на благородница.