Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Не съм, малко паленце, затова спрете да слагате самоволно думи в устата ми. — Херцогинята пристъпи към Миракъл, почуквайки с бастуна по пода. — Хич и не помисляйте, че ще ви разреша да си заминете сега, когато мълвата, че той възнамерява да се ожени за вас, вече е плъзнала. Можете ли да си представите какво ще избълват всички слабоумни сноби, ако вие ей тъй го изоставите? В какво неловко положение ще го поставите. Как ще го унижите. Особено когато е ясно колко са дълбоки чувствата му към вас.

— Позволете ми да не се съглася.

Херцогинята хвана грубо брадичката й, принуждавайки Миракъл да срещне погледа й.

— Какво? Нима съзирам пукнатина в твърдата й броня? Дали блесналите в очите й сълзи не са породени от несигурността за чувствата на моя внук? Брадичката й потръпва. Тя копнее да заплаче, но няма да го стори, разбира се, защото си мисли, че това ще създаде твърде голямо удоволствие на „старата вещица“. Погледнете ме, дете. Значи така. Вие сте романтична. Искате да вярвате във вълшебни приказки. Магия ли правехте, когато влязох тук? Умолявахте духовете на луната да разкрият бъдещето ви с моя внук? Скъпо, наивно момиче, дори и вашият Ангел на огледалото не би могъл да го направи.

— Но има и други. Жени. Любовници…

— А! — Отпускайки отново ръка върху бастуна, херцогинята внимателно изучаваше Миракъл. Тънките й устни изразиха нещо като развеселеност. — Какво значение има, щом ще носите името му, ще разполагате с богатството му, ще родите децата му. Да не говорим за титлата.

— Нищо от това няма значение — заспори Миракъл, разтреперана. — Важното е какво има тук! — Тя притисна ръка към сърцето си. — Ако го няма… Няма да имам спокойствие. Не искам да прекарам живота си, влюбена в мъж, който предпочита да бъде с друга.

— Точно като майка си.

Девойката примигна. Смущението и объркването я обхванаха в ледената си прегръдка и тя потръпна.

— Зная всичко — обясни херцогинята с най-делови тон. — В момента, когато до мен стигна мълвата за този годеж, наредих да ме осведомят за миналото ви. Не беше трудно. И макар Кавендиш да не ми е равностоен, познавам добре семейството му. Естествено, разговарях и с него. Насаме.

Миракъл отиде до леглото и грабна куфара.

— Не ставайте глупава — отсече херцогинята.

С блеснали очи и пламнало лице, Миракъл се обърна към възрастната дама. Гласът й трепереше:

— Тогава би трябвало добре да знаете кой е баща ми, Ваша Светлост. И несъмнено сте стигнали до безспорното заключение, че не съм от тестото за херцогини.

— Престанете да ми приписвате думи, които не съм произнасяла.

— Тогава излиза, че сте дошли просто да ме унижите.

— Дойдох тук, очаквайки да намеря жена, която би пожертвала цялото си съществование, за да осигури на децата си щастие и безопасност. Която би ги възпитала да бъдат горди и изпълнени с достойнство, въпреки предразсъдъците. Която би била другар на внука ми, било то като домакиня на вечеря в чест на Негово Величество, било като обработва земята със собствените си голи ръце. Жена, която ще се бори за онова, което иска, а когато го постигне, ще се бори да го задържи. Може би съм дошла тук, очаквайки твърде много.

— Да, може би — съгласи се Миракъл сухо и се загледа във вратата.

Херцогинята я заобиколи с бавни и сигурни стъпки. Спря се на прага и се обърна. За момент изглеждаше, сякаш иска да добави нещо, но само поклати глава и напусна стаята.

Миракъл пусна куфара и се затича след нея. Спря до стълбището, по което възрастната дама се спускаше.

— Той ли ви изпрати да ме увещавате?

— Кой?

— Вашият внук.

— Разбира се, че не. Защо би го направил?

Етел влезе откъм приемната с шапка и наметка в ръце. Като спря на най-долното стъпало, херцогинята ги пое.

— Учила съм и сина, и внуците си да уважават най-вече семейството си. Учех ги как да се борят за онова, което искат, и как да се преборят, за да го задържат. Трябва да призная, че понякога се съмнявам в резултата от моите упорити усилия. Често те са адски твърдоглави. Но, мила моя, такава мога да бъда и аз.

Усмивка проблесна на суровите й устни и тя с достойнство напусна къщата. Етел внимателно затвори след нея.

Нещо се мътеше, Клейтън го чувстваше. Това, че бе прекарал последните две денонощия, затънал до гуша в хазарт, не помагаше. Миришеше на бъчва, на пушек и на четиридесет и осем часова пот. Имаше нужда от вана и от сън. Трябваше да забрави случилото се през последните седмици. Трябваше да забрави Миракъл Кавендиш.