Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Боже мой! — извика тя, кършейки ръце и отскочи настрани, когато момичето се втурна през входната врата и се заизкачва по стълбището. — Какво стана, скъпа? Къде е…

— Не желая да разговарям за това сега. И въобще — заяви Миракъл толкова високо, че Гертруд и Етел дотърчаха. — А прословутият красив и изящен херцог, да не добавям и женкар, е някъде по пътя за Излингтън. Предполагам — с достатъчно изранени от ходене крака. Така му се пада.

Ели я последва по стъпалата.

Миракъл влезе в спалнята си, отвори гардероба и посегна към дрехите си. Онези, с които бе пристигнала в Лондон. Които си бе ушила сама. Кафявите простички басми, неукрасените долни ризи, грубите чорапи и износените обувки от ярешка кожа.

— Какво правите? — запита Ели.

— Заминавам. Отивам си у дома. В Кависбрук. За да бъда с единствения си приятел, с единственото си семейство, което имам на този свят.

— Миракъл, моля ви, нека обсъдим…

— Край на разговорите! Приключих с разбирателството! Вече няма да му позволявам да ме променя. Не съм подходяща и не искам да го поставям в неловко положение.

— О, не! Неговите намерения никога не са били такива!

Миракъл измъкна един куфар изпод леглото и го метна отгоре. Без да си прави труда да сгъва дрехите, тя ги нахвърли безразборно вътре.

— Сигурно сте ме смятали за наивна глупачка, щом съм допускала, че мога да направя мъж като него щастлив. Че съм му достатъчна. Че бих могла да запълня празните му дни, да заменя часовете му, прекарвани в разгулен разврат, с нещо толкова маловажно като любов и общуване.

— Мери…

— Не ме наричайте така. Той ми го измисли. А знаете ли защо? Защото го правя щастлив…

— Наистина е така!

— Защото го карам да се усмихва и да се смее…

— Но вие го карате.

— Една ловджийска хрътка може да постигне същото, скъпа моя Ели. И с по-голямо удоволствие ще лиже дланите му.

Миракъл повдигна тежкия куфар от леглото и се запъти към вратата. Тогава обаче Ели скочи, тресна вратата и я заключи отвън.

Момичето пусна багажа си на пода и заудря по дървото с юмруци.

— Отворете ми!

— Няма, докато не се успокоите и не започнете да мислите трезво.

— Откакто се срещнах с него, това е първата ми трезва мисъл! — извика тя и ритна вратата. — А сега отворете проклетата врата, преди да съм се хвърлила през прозореца.

— Гертруд, побързай — нареди Ели разтревожено. — Накарай Тадеус да донесе стълба и да закове прозореца на Нейно благородие.

Миракъл яростно възкликна:

— Дори и дама не съм. Само едно извънбрачно дете на един коняр. На един прост коняр… Представяш ли си? Човекът, който ме отгледа, научи ме да чета и подхранваше обичта ми към мъжа, чиято дъщеря се смятах, всъщност е истинският ми баща. Шокирах ли ви достатъчно, госпожо Елисмиър?

Тишина.

— Сега разбирате ли защо оставането ми тук би било истинска глупост? Херцогинята, раздразнителната стара вещица, никога няма да се съгласи да се омъжа за безценния й внук.

Чу се ахване и оживено шушукане. Накрая Ели заяви:

— Миракъл, не възнамерявам да отключа вратата, докато не се успокоите. Когато пожелаете да обсъдим тези нещастни обстоятелства като зрели възрастни хора, без гневни избухвания, тогава ще ви пусна.

Изразът на Миракъл стана още по-упорит. Тя скръсти ръце и започна да тропа по пода с крак. После се ослуша. Долепи ухо до вратата, но не долови никакъв звук.

Завъртя се към прозореца точно когато Тадеус се показа на върха на стълбата с няколко пирона в стиснатите си устни и чук в ръка. Той й помаха. Тя го погледна толкова яростно, че адамовата му ябълка подскочи. Започна да заковава прозореца.

Лунната светлина се процеждаше през стъклата. Миракъл тихо благославяше трите бели свещи и направи кръстен знак пред всяка една. После ги запали. Според Книгата на Серидвен сребристите щяха да са по-подходящи, но разполагаше само с бели, и следователно те трябваше да свършат работа.

Миракъл сключи ръце, наведе глава над подскачащите пламъчета и заповтаря монотонно: „Ангел на огледалото. Ангел на Луната възнагради ме с присъствието си като с безценен дар“. Дотътри един стол до огледалото. После взе свещите и ги постави отпред. Качи се върху стола. Повтори напева и зачака. Докато наблюдаваше отблясъците на пламъците, тя прошепна:

„Обича ли ме той? Истински? Обичам ли го аз? Истински? Ако е така, защо продължавам да съм объркана? Защо дълбоко в сърцето си чувствам, че този, когото обичам, е толкова различен от това, което изглежда?“