Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Лъжец — процеди през зъби тя.

Той сведе очи. Побледнялото му лице посивя. Състари се пред очите й и се свлече на писалището.

— В безумните си мечти си представях как настоявам за развод пред жена си. Зестрата на съпругата ми и богатството на баща й донесоха всичко това — той посочи с ръка наоколо. — И уважението, което незначителното положение на баща ми в обществото не можеше да ми позволи. Женитбата с майка ви нямаше да ме облагодетелства по никакъв начин. Докато осъзная това, научих, че Лорейна чака дете.

Той прокара пръсти през прошарените си коси.

— Не можех просто да я изоставя. Неомъжена жена с дете! Боже Господи! И ако щете вярвайте, аз все още я обичах. Затова се ожених за нея и я заведох в Кависбрук, надявайки се наивно, че по някое време нещата ще се оправят. Тогава жена ми започна да подозира, че поддържам любовница. Последваха заплахи. Гневни избухвания. Баща й се намеси. Рискувах да загубя всичко.

Той погледна Миракъл.

— После се родихте вие и изискванията на Лорейна ставаха все по-настойчиви, по-чести и по-гневни. Накрая любовта ми се превърна в негодувание. Живеех в постоянен страх, че двуженството ми ще бъде разкрито.

— Вие ли я убихте?

— Да я убия? — Той поклати твърдо глава и стисна двете си ръце. — Не! Бога ми, не!

— Не ви вярвам. Джон ми каза…

— Джон? — Той се засмя горчиво. Устните му се извиха насмешливо. — Джон. Коняр и необикновен треньор. Единственият прислужник, когото избрах да я придружи в Кависбрук. Той каза ли ви, че преди работеше за мене, по-точно за баща ми? Ние израснахме заедно, Джон и аз. Той бе единственият, комуто можех да се доверя. Е? Какво точно ви каза нашият приятел Джон, скъпа моя? Че съм блъснал майка ви от хълма Света Катерина? Копеле! Лъжливо копеле! Той беше там. Видя разправията. Вятърът беше свиреп. Дъждът — пороен. Майка ви и аз бяхме принудени да крещим, за да се чуваме. Тя поиска среща с мен и ми заяви, че е научила за другото ми семейство — за моя законен брак, за синовете ми. Заплаши ме, че ще им разкаже всичко за нас, че ще съсипе името ми и това на децата ми. Казах й „Добре!“. Добавих, че с радост ще застана пред съдията и ще поискам попечителството над дъщеря си… над вас! И още, че няма съд в тази или някоя друга държава, който да ми откаже правото да взема собствената си плът и кръв, имайки предвид огромната разлика в средата ни. Посочих й, че съдилищата ще я сметнат просто за една метреса, неспособна да отгледа потомката на един джентълмен. В името на Бога, момиче, не ме гледайте така! Изглеждате точно като нея тогава под дъжда.

Той покри с длани лицето си, сякаш да отпъди образа на Миракъл и да избяга от спомена за майка й.

Трудно пое дъх, свали ръцете си и се загледа в пода. С много по-слаб, почти далечен и изгубен в миналото глас, каза:

— Тогава тя призна… Предполагам, че заради възможността да те загуби, а само Господ знае дали бих го сторил. Бях много разгневен и отчаян. Знаех колко много ви обича. Вие бяхте смисълът на живота й. — Той преглътна. — Тогава тя призна… че вие не сте моя дъщеря.

Тишина.

Бавно той вдигна поглед и срещна нейния.

— Каза ми, че е пометнала детето, което носеше, когато се оженихме и я заведох в Кависбрук. Разбира се, аз вече бях се върнал в Лондон. Тя беше сама. Ужасена, че съм се оженил за нея само заради бременността й, се бе обърнала към единствения човек, единствения приятел, който е имала.

Миракъл запуши уши и поклати отрицателно глава.

— Джон е вашият баща, Миракъл. Не аз.

— Лъжец! — просъска тя.

— Боже мой, не си спомняте, нали? Вие бяхте там, Миракъл. Бяхте последвали Джон до хълма, където той дойде да търси Лорейна. Вие, макар отдалеч, бяхте свидетел на целия ужасен инцидент — едно плачещо дете в дъжда. Никога няма да забравя ужасеното ви малко личице.

— Не! Вие щяхте да знаете. Моето раждане е станало твърде късно…

— Лорейна отишла при някаква жена — Серидвен. От нея получила билки, които предизвикали преждевременно раждане. Родили сте се повече от месец по-рано — по същото време, когато е трябвало да се роди моето дете. Никой не очаквал да оживеете — били сте толкова слаба и мъничка. Истинско чудо било, че сте оживели.

— Майка ми… — започна тихо тя.

— Току-що бе изрекла признанието си, когато се обърна и ви видя. Джон изтича да ви вземе, а Лорейна помисли, че сте чули всичко. В един момент тя стоеше там, на ръба на пропастта. С лице обърнато към вятъра. Далечна. Чертите й изразяваха вътрешно спокойствие. В следващия разпери ръце… за момент действително изглеждаше, като че лети. Сякаш се рееше из въздуха. Опитах се да я хвана, Миракъл. После вече я нямаше.