Кэтрин Сатклифф - Чародей

— Милорд — долетя настойчив глас зад Миракъл. — Този мъж нахлу през входната врата без предупреждение, настоявайки да се види с вас и с младата дама!

— Мери! — умоляващо произнесе Солтърдън.

Кавендиш се изправи и запита:

— Кой, по дяволите, си мислите, че сте?

— Казва, че е някакъв херцог — изпищя прислужницата. — Че бил дошъл за лейди Кавендиш. Отговорих му, че Нейно благородие няма да си бъде вкъщи цял следобед, но…

— Мери! — Големите ръце на Солтърдън нежно хванаха раменете й. — Елате с мене, Мери.

Той я обърна и се опита да я прегърне. Тя поклати глава и се отдръпна. Изглеждаше, като че ли трепери. Почувства, че кръвта й изстива. Зъбите й тракаха.

— Той не ми е баща — каза тя, взирайки се в пламтящите му очи. — Не съм сигурна дали трябва да крещя от радост, или…

Миракъл тръгна към вратата. Не се обърна, нито се поколеба да напусне къщата и да се качи в чакащия файтон. Солтърдън седна до нея, изпълвайки тясното пространство. Почука по тавана с юмрук. Когато посегна да хване ръката й, тя се изплъзна и я вмъкна между гънките на скъпата си рокля. Едва когато каляската потегли, Миракъл проговори:

— Изглежда не само съм незаконородена, но и произхождам от най-обикновената класа — родителите ми са дъщеря на селски благородник и един коняр. Тъжното и смешното е, че пристигнах тук с надеждата да споря с баща си и да се опитам да го убедя да ме признае, за да мога поне малко да бъда достойна за ваша съпруга. Защото, ако баба ви не е одобрила кандидатките, които досега сте й представяли…

— Ако на баба ми бяха представени кандидатки, за който и да е от внуците й, уверявам те, щеше да припадне от облекчение и удоволствие. Мери Майн, трябва да се научите да не вярвате на всеки злобен коментар, който чуете да се промърморва под нечий завистлив женски нос.

Тя го фиксира с поглед.

— Кажете ми тогава, сър, имате ли някакви любовници?

Той очевидно бе затруднен. Размърда се неспокойно върху седалката. От мрачно, изражението му стана объркано. Избягваше да я погледне.

— Е, скрил ли е херцогът някого, за когото трябва да знам? Любовници? Деца? Съпруги? Отговорете ми, дявол да ви вземе!

— Мери…

— Спрете колата! Казах, спрете моментално тая кола, преди да съм скочила!

Миракъл посегна към вратата. Той я сграбчи и започна да се бори с нея, докато тя удряше гърдите и раменете му. Накрая го зашлеви.

— Не искам да слушам обясненията ви! Няма да повторя грешките на майка ми. Няма да бъда използвана, Солтърдън. Няма да ви позволя да ми разбиете сърцето!

— Изслушай ме, за Бога!

— Ако наистина ме обичаше, отдавна щеше да ме представиш на семейството си, на херцогинята, на брат си. Но ти никога не си възнамерявал да се ожениш за мене, нали? Сега всичко е ясно. Как съм могла да бъда толкова сляпа. Очевидно е семейна черта. Пуснете ме, сър. Предпочитам до края на живота си да копая картофи с един ирландец, отколкото да стана съпруга на проклетия херцог на Солтърдън.

Дишайки тежко, тя успя да изтръгне китките си от ръцете му.

Той понечи да отвори уста, но не каза нищо. От гърлото му излезе само ръмжене. После промърмори някаква ругатня.

— Ще убия този кучи син, щом се докопам до него!

Клейтън скочи от колата и затръшна вратата толкова силно, че конете изпръхтяха стреснато.

— Тръгвай! — троснато нареди Миракъл на файтонджията.

Колата полетя напред.

Миракъл затвори за момент очи. Не, тя няма да заплаче! Глупаво момиче! Всъщност няма за какво да плаче. Трябва да е благодарна, че Кавендиш не й е баща. О, горкият Джон! Колко много трябва да е обичал майка й. Колко много трябва да е обичал нея самата. Достатъчно, за да не е искал да я нарани с горчивата истина.

Когато отвори очи, съзря първо кафеза с канарчето, а после и букета от жълти и бели цветя. Повдигна го, после се обърна бавно и погледна назад по пътя.

Той стоеше там с наведена глава и ръце на хълбоците. Разстоянието се увеличаваше.

Дявол да го вземе това нейно сърце, което барабанеше, щом го видеше. Дори и сега. Обичаше го въпреки всичко. Един вик напираше в гърлото й. Предателски чувства! Вероломно сърце!

Разярена, тя отвори клетката и видя как птичето излита и се извисява в синьото небе. После коленичи и бясно започна да изхвърля цветята. Жълти и бели, те литнаха над пътя като перца. Гледаше ги и горещи сълзи се стичаха по страните й. А образът на Солтърдън избледняваше зад надигащия се прах.

Лицето на госпожа Елисмиър побледня като платно, когато видя Миракъл.