Кэтрин Сатклифф - Чародей

Известно време Миракъл седя в колата пред портите на Кавендиш Хаус, загледана в сложния филигран на портата от ковано желязо с голямата извита буква „К“, обградена с преплетени лозници. Колко красива изглеждаше отдалеч къщата от тухли и камък, с прозорци от оловно стъкло, които отразяваха слънчевата светлина като калейдоскоп. И градините с ярки цветя. И фонтанът. Пътеките от натрошени черупки се виеха между лабиринти от храсталаци. Как нейната майка би обожавала всичко това. Миракъл си представяше Лорейна тук, с кошница в ръка, тананикайки си да бере букети за къщата. Тя естествено щеше да знае названието на всяка чуруликаща птичка, на всяко разцъфнало цвете.

Миракъл слезе от колата и приближи. Дребничка прислужница отговори на позвъняването й.

— Желая да видя лорд Кавендиш — чу Миракъл собствения си глас, който й прозвуча като чужд. Един настойчив шепот й напомняше, че все още има време да си отиде. Можеше да се върне в Лондон при годеника си и да забрави този невероятен план.

— За кого да доложа на Негово благородие?

Миракъл примигна. Преглътна.

— Лейди…

— Госпожица…

— Лейди Еймсбъри. Да. Кажете му, че лейди Еймсбъри е дошла да го види. Името ми му е познато.

Прислужницата изчезна. Някакъв часовник тиктакаше.

Отвори се врата. Чу се смях. Млад мъж, може би година-две по-голям от нея, се появи в преддверието. Очевидно се канеше да излиза. Когато видя Миракъл, той спря внезапно и цялото му лице светна в усмивка.

— Какво има? — запита той, оглеждайки я преценяващо. — Искрено се надявам, че именно мен искате да видите.

— Лорд Кавендиш? — учуди се тя. — Разбира се, че не. Вие сте…

— Неговият син Найджъл.

Те се изгледаха мълчаливо. И за момент Миракъл се пренесе във времето преди двадесет години, когато майка й трябва да е съзряла нахакания красив млад лорд Кавендиш — с тъмна коса, сини очи и усмивка, която може да те разтопи.

Та нали неотдавна самата тя бе погледнала в едни сиви очи и бе попаднала под магията на една безразсъдна любов.

Дали тя и майка й бяха обичали твърде силно — толкова силно, че бяха изличили здравия разум, достойнството и самоуважението си. Трябва ли любовта да бъде така всепоглъщаща?

— Лорд Кавендиш сега ще ви приеме — дочу се гласът на прислужницата.

Найджъл наметна пелерината си и тръгна към вратата. Той говореше на Миракъл, но тя едва го забелязваше. Всичките й сетива бяха насочени към коридора пред нея и й бе трудно да накара краката си да се движат напред.

Прислужницата изчезна през портала отпред и гласът й се чу слабо:

— Лейди Еймсбъри, милорд. Да донеса ли чай?

— Не — дойде резкият отговор. — И затвори, когато излезеш. Ако жена ми се върне, кажи й, че имам работа и не искам никой да ме безпокои.

— Да, милорд.

Щом Миракъл застана на прага, прислужницата бързо се отдалечи.

Присъствието на Кавендиш изпълваше стаята. Той стоеше до писалището — висок, изискан, красив. Невероятно красив. Лицето му беше побледняло. В сините му очи се четеше паника. Той се изкашля и каза:

— Влезте, моля.

Тя с усилие помръдна. Вратата зад нея тихо се затвори.

Със стиснати пестници Кавендиш отвори и затвори устата си няколко пъти, преди най-сетне да успее да проговори.

— Еймсбъри беше моминското име на майка ви…

— Колко мило от ваша страна, че си спомняте. Чудех се дали не сте го забравили.

— Боже мой! Изглеждате точно като нея. За момент ми се стори, че виждам духа й.

Миракъл си позволи една иронична усмивка.

— Само преди две седмици бих си помислила същото за вас. През всичките тези години ви смятах за мъртъв. Колко време мина, откакто за последен път ни се обадихте, милорд? Осем години? — Гласът й гневно се издигна. — Разбира се, съвсем наскоро научих за другото ви семейство. За семейството, което вече сте имали, когато уж сте се оженили за майка ми.

— Бях млад, Миракъл, и искрено вярвах…

— Още колко такива „съпруги“ сте разпръснали из провинцията? И те ли са били обречени да чезнат сред мрак и оскъдица? Надявам се, че на тях им е провървяло повече, отколкото на скъпата ми майка, която продължи да ви обича до края.

— Няма други — призна уморено той. Раменете му увиснаха. — Отначало искрено вярвах, че ще мога да уредя нещата с майка ти. Аз… я обичах твърде много — погледът му стана далечен. — Тя беше най-невероятно красивата жена, която съм срещал. Жаждата й за живот… Смехът й… Правеше ме малко луд. Караше ме да искам да пожертвам всичко, за да я притежавам. Да прекарам дните си, опивайки се от нейната особена лудост. Купих Кависбрук със силното желание да построя за нея най-великолепния замък, който един мъж може да подари на жената, която люби.