Кэтрин Сатклифф - Чародей

Той поне разбираше свободата да полетиш.

От всички заведения, сервиращи кафе и шоколад, които Миракъл бе посетила от пристигането си в Лондон, „Какаово дърво“ несъмнено й бе най-любимото. Неголямо и интимно, със стени от полирано розово дърво и маси и столове в стил чипендейл, то предлагаше на посетителите си отмора след забързаната оживеност на лондонските улици.

А в дъното му имаше уютна читалня с ъглова камина, персийски килим и няколко лавици с книги. Докато дамите чакаха каничките шоколад, мъжете можеха да прелистват литературните творби, отпечатани в над тристате издателства из цяла Англия, и купищата популярни вестници.

На два пъти от пристигането си в Лондон Миракъл бе срещнала името си там: пишеха, че лейди „К“ претендира да стъпи, евентуално, в обувките на вдовстващата херцогиня на „С“ след женитбата си с Негова Светлост „Х“, херцога на „С“. И още: „Научаваме, че херцогът е бил видян неотдавна да купува модни дрехи за себе си и за бъдещата херцогиня. Възможно ли е лейди «К» да му донесе достатъчно голяма зестра, та да запуши устата на обсадилите го кредитори.“

Поглеждайки към Ели, която се прехласваше от разнообразието на пасти върху сребърния поднос, сложен от келнера на масата им, Миракъл заобиколи и влезе в осветената от огъня читалня. Беше свободна. Бързо заразгръща разхвърляните наоколо вестници. Умът й се готвеше за неизбежното. Без съмнение някой издател щеше да разтръби за лейди „К“, шокирала гостите на вечерята в нейна чест, като заявила, че не само е изучавала философията на Платон и е чела Омир, но и язди коне със същия ентусиазъм. Ето: „Никой не би бил изненадан, ако види бъдещата херцогиня на «С», издокарана в брич и ботуши, да препуска по Пикадили Роуд и да вика Талихоу 2 2 Талихоу викат ловците, когато забележат лисица. — Б.пр. с пълен глас“.

Миракъл се изсмя. О, каква прекрасна мисъл!

Очите й преглеждаха страница след страница, прескочиха неразбираемите политически статии и платените обяви за книги, концерти, театри, облекла и за търсене на домашни прислужници. Имаше рубрики с поезия, със сериозни и хумористични материали, писма от кореспонденти и дълги официални доклади за външната политика. Следваха клюките: театрални, издателски (редакторът убеждаваше да не се потиска по никакъв начин женският интелект), както и светската хроника.

С периферното си зрение улови нещо. Поизви глава, после се върна към вестника.

— Чухте ли — долови тя оживен глас иззад един от стелажите, — преди две вечери графиня Фаншо дала вечеря в чест на годеницата на Солтърдън. Бъдещата херцогиня май станала за смях.

— Разбрах, че тя чете — се включи друг женски глас. — Била застанала точно в средата на групата мъже и започнала да рецитира шокиращи откъси от Платон.

— Нали знаете, той никога няма да се ожени за нея — ги прекъсна трети глас. — Няма сериозни намерения. Негова Светлост никога не е бил сериозен към когото и да било. Освен това, коя е лейди Кавендиш? Дъщеря на някакъв селски благородник. Мислите ли, че Нейна Светлост ще даде благословията си за този съюз?

— Разбира се, че няма.

— Не! Съвсем сигурно е, че няма. Потръпвам като си помисля.

— Говори се, че единственият път, когато Негова Светлост представил една възможна кандидатка на баба си, херцогинята публично изразила неодобрението си, дала пари на нещастната млада жена и я изпратила по живо, по здраво.

— Никой никога не ще оправдае нейните очаквания.

— Точно така!

— Освен това… разбрах, че не си е дал труда да представи точно това парвеню на баба си. Или поне на брат си. Кажете ми тогава, дами, ако Негова Светлост наистина възнамерява да се ожени за нея, ако наистина я обича, нямаше ли досега да я представи на малобройното си семейство?

— Разбира се, има само едно логично обяснение: той се кани просто да я направи своя любовница.

— Че за какъв дявол му е още една? Та нали едва смогва с тези, които вече има?

— Миракъл — дочу тя шепот зад гърба си.

Девойката с усилие откъсна поглед от вестника.

Ръцете й стискаха чантичката, лицето й бе леко побледняло. Ели стоеше като вкаменена до стелажа.

— Не ги слушайте — каза тя тихо, но твърдо и настойчиво. — Не знаят какво говорят.

— Естествено, че не знаят — съгласи се вдървено Миракъл. После сгъна вестника на две. После на четири. После го смачка. — Може ли да тръгваме. Страхувам се, че изгубих жаждата си за шоколад.

— Разбира се. Да вървим, скъпа.