Филипа Грегъри - Вещицата(Mъдрата жена)

— Не мога да сторя това — отвърна изнуреният глас.

— Предупреждавам ви, че ако не се покаете сега, ще бъдете призната за виновна в ерес спрямо светата англиканска църква и ще бъдете изгорена на клада заради греховете си, а след това ще горите във вечните мъки, в ада — изрече Стивън, сипейки думите буйно като градушка.

— Запазвам вярата си — каза Хилдебранд тихо. — Очаквам своя кръст.

Отец Стивън погледна несигурно към лорд Хю.

— Да се преборя ли с нея за душата ѝ? — попита той.

— По всичко личи, че тя се е борила достатъчно — каза старият лорд язвително. — Аз ще произнеса присъдата ѝ, нали?

Отец Стивън кимна и седна.

Лорд Хю стовари бастуна си върху масата.

— Този съд отсъжда, че сте виновна в държавна измяна към негово величество Хенри VIII, и сте виновна в ерес спрямо светата англиканска църква — каза той бързо. — Утре сутринта на зазоряване ще бъдете отведена оттук до мястото за екзекуция, където ще бъдете изгорена на клада за престъпленията си.

Алис пишеше сляпо, без да вижда нищо, без да чува нищо, наблюдавайки как перото се движи по хартията. Чувстваше очите на Хилдебранд върху себе си, чувстваше как старата жена я призовава със силата на волята си да вдигне очи, да си размени един поглед с нея. Чувстваше как я притиска нуждата на Хилдебранд двете да се погледнат в лицата още веднъж, без измама, без преструвки, всяка съзнавайки ясно каква е наистина другата — така ясно и открито, както когато Алис беше малкото дете в градината, в което Хилдебранд бе видяла дъщерята, която никога нямаше да има.

Алис знаеше, че Хилдебранд чака един поглед от нея. Един открит поглед на разкаяние, на прошка, на освобождение.

На сбогуване.

Алис остана със сведена глава, докато чу как извеждат старицата. Не пожела да я погледне. Така и не каза „сбогом“.

В съня си долових тежката, лъхаща на сяра, миризма на минаваща вещица, издърпах гладките бродирани чаршафи над главата си, и прошепнах: „Света Дево, Богородице, моли се за нас“, за да ме защити тя от изпълнения ми с ужас кошмар. После чух викове и ужасяващия пукот на алчни пламъци, събудих се с глухо блъскащо в гърдите ми сърце, седнах в леглото и уплашено огледах белосаните стени на стаята си.

Стените бяха оранжево-алени от потрепващата светлина на отразени пламъци, дочух глухото, възбудено жужене на чакащата тълпа. В скръбта и объркването си бях спала твърде дълго — бях спала твърде дълго и те бяха натрупали подпалките около стъпалата ѝ, и вече ги бяха запалили. Сграбчих наметката си и изтичах боса през отворената врата на стаята си, навън, в галерията за жените, където светлината блестеше ярко през цветното стъкло на еркерния прозорец, а през отворения прозорец, край който се бяха събрали жените, нахлуваше дим. Илайза Херинг се обърна към мен — едната страна на лицето ѝ беше озарена от ярко горящия огън навън — и каза: „Викахме ви, но бяхте дълбоко заспала. Елате бързо, лейди Алис, пламъците я подхванаха.“

Не казах нищо, а хукнах към вратата, надолу по витите стълби, и навън — във вътрешния двор.

Бяха издигнали клада за нея в квадратната, пълна с камъни яма пред тъмничната кула, и бяха натрупали в основата на купчината сухи подпалки, а отгоре — наръчи дърва, за да горят ярко и силно.

Пред огъня стояха войниците, слугите, лорд Хю, свещеникът Стивън и моят Хюго. Но не бяха позволили на хората от града да се приближат, боейки се от гнева им. Хюго се обърна и ме видя на прага: косата ми се вееше, свободно пусната, очите ми бяха изцъклени от страх. Той протегна ръка да ме повика, понечи да тръгне към мен, но аз бях твърде бърза за него.

Затичах през вътрешния двор към огъня, към пламъците, и през трептящия от горещина въздух видях бялото, измъчено лице на Хилдебранд. Вятърът духаше от запад — чист вятър, който носеше мирис на дъжд — и не позволяваше на пламъците да стигнат до мен. Започнах да лазя тромаво, като дете, което се катери по скала, по широко разстланите подпалки, а после — нагоре по сноповете дърва и пръчки, до централния стълб, после сграбчих слабото ѝ, измъчено тяло през коленете, успях да стъпя здраво на крака, изтеглих се нагоре и я прегърнах през кръста.

Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, тя не можеше да ме прегърне. Но обърна лице към мен и насинените ѝ очи бяха пълни с любов. Не казваше нищо, мълчеше, сякаш я бе обзел покой, като в безмълвното око на бурята, докато пламъците се прокрадваха по-близо, навсякъде около нас, като езици на гладни змии, а аз се задушавах от виещия се дим и губех свяст от горещината и от ужаса.