Филипа Грегъри - Вещицата(Mъдрата жена)

Из тълпата премина вълна от трескав шепот и възклицания. Старият лорд стовари дръжката на абаносовия си бастун върху масата пред себе си и извика:

— Тишина!

— Това е лъжа — каза Стивън. — Беше законно разследване на едно опасно гнездо на поквара, безчестие и заблуда. Бяхте прогонени с дим, като влечуги, каквито наистина бяхте.

Възцари се мълчание.

— А къде отидохте, когато побягнахте от правосъдието и милостта? — запита Стивън. — Къде бяхте през тези единайсет месеца?

— Няма да отговоря на този въпрос — овладяно изрече дрезгавият глас.

— Беше ви зададен преди, с изтезания — каза Стивън предупредително. — Може отново да ви подложат на разпит.

Алис не вдигаше поглед. В залата беше много тихо.

— Зная — каза гласът с едва доловима въздишка. — Готова съм да умра там, долу.

От тълпата се чу ниско гневно мърморене. Алис, скрита зад ръката си, докато се навеждаше над тефтера, вдигна очи за миг. Виждаше първите два реда мъже. Те бяха войниците на самия Хюго, но пристъпваха неспокойно на местата си.

— Запиши: „Прикрива съзаклятници“ — каза Стивън на Алис. Алис записа думите в свитъка.

Стивън смени посоката на разпита.

— Имаше ли други, които също избягаха от правосъдието онази нощ? — попита той. — Други, които се укриват, както се укривахте вие? Които може би са кроили заговор да се срещнат с вас? Които са искали да се съберете?

Настъпи мълчание.

— Коя е „Ан“? — попита Стивън меко.

Потресена, Алис вдигна рязко глава, преди да успее да се спре — и тогава я видя.

Хилдебранд седеше прегърбена на столчето си. Пръстите ѝ бяха разперени върху коленете, сякаш тя се опитваше да задържи сухожилията и костите си заедно, за да не се разпаднат. Старата синя рокля, която Алис ѝ беше дала, беше покрита с петна и пръски от кръв. На подгъва имаше голямо тъмно петно — беше се изпуснала в мъките си. Раменете ѝ бяха странно прегърбени, едната страна на тялото ѝ беше изкривена, там, където рамото беше изкълчено, а после не беше наместено обратно. Краката ѝ бяха боси. По бледата старческа кожа на ходилата ѝ имаше тъмнопурпурни и червени петна, отпечатъци на възлите, с които я бяха пристягали към дибата. Китките ѝ бяха посинели до черно, там, където въжето бе държало ръцете ѝ вързани над главата. По тънките пръсти на краката ѝ имаше петна от кръв. Бяха ѝ изтръгнали ноктите. Ноктите на ръцете също ги нямаше. Окървавените ѝ пръсти бяха разперени като нокти на стар хищник, вкопчени в собственото ѝ тяло, сякаш за да го задържат да не се разпадне, така, както тя се бе вкопчила във вярата си.

При внезапното движение на Алис, Хилдебранд погледна към нея.

Очите им се срещнаха.

Тя разпозна веднага Алис. Окървавената ѝ уста се разтвори в ужасна усмивка. Алис видя наситените, тъмни синини по бузите от металния инструмент, с който бяха държали устата ѝ разтворена, а после, когато ужасната ѝ усмивка стана по-широка, видя, че зъбите ѝ бяха изтръгнати от венците, някои — счупени и оставени като чуканчета, на местата на други имаше тъмни, пълни с кръв дупки. Алис видя усмивката и разбра, че Хилдебранд лесно бе намерила начин да си отмъсти. Хилдебранд нямаше да страда сама. Нямаше да изгори сама.

Алис безмълвно я наблюдаваше. Не каза нищо. Не я умоляваше с очи, не събра една до друга меките си ръце в тайна молба за прошка. Чакаше ужасния миг, в който Хилдебранд щеше да я назове като своя съучастница и избягала монахиня. Доказателството беше налице. Тя носеше роклята на Алис, в колибата имаше храна от замъка. Алис чакаше да бъде назована и Хилдебранд да ѝ отмъсти за болката от разочарованието, за болката от изтезанията.

Бледосините очи на Хилдебранд в насинените си напрегнати орбити дори не трепнаха.

— Никой не е заговорничил заедно с мен — каза тя, с по-ясен глас. — Бях сама. Винаги. Съвсем сама.

— Коя е Ан? — повтори Стивън.

Майка Хилдебранд се усмихна, гледайки право в Алис: старческото ѝ лице представляваше ужасяваща, беззъба маска.

— Света Ан — излъга тя без колебание. — Зовях света Ан.

Алис бе свела глава и пишеше сляпо, дума след дума.

Старият лорд се наведе напред и подръпна расото на Стивън.

— Свършвай с това — каза той. — Не ми се нрави тази тълпа.

Стивън кимна, изправи гръб и извиси глас, така че почти викаше.

— Настоявам пред този съд да се отречете от заблудената си вярност към папата и да потвърдите верността си към краля, негово величество Хенри VIII, и вярата си в неговата света англиканска църква.