Филипа Грегъри - Вещицата(Mъдрата жена)

— Ти можеш да го накараш да размисли — каза тя. Заваляше думите, а клепачите ѝ се затваряха. — Можеш да го убедиш. Налице са моята зестра и твоето дете. Той иска тези неща.

Алис запретна ръкави нагоре и грубо започна да търка раменете и мърлявия врат на Катрин. Гънките тлъстина висяха отпуснато около тялото ѝ сега, когато бебето вече го нямаше.

— Или ако старият лорд умре… — предположи Катрин. Гласът ѝ беше прекалено висок, за да е безопасно. Марджъри, застанала на прозореца, я чу. Илайза, която чакаше до вратата, я чу. Мери, която проветряваше долната ѝ дреха пред огъня, се обърна бързо и се втренчи в Катрин, която се изтягаше във ваната, ленива, покварена.

— Не говори такива неща! — възкликна рязко Алис. — Негова светлост е добре и ще живее още много години, дай Боже.

Катрин отвори пиянски блуждаещите си очи и се усмихна на Алис.

— Въпреки това е вярно — каза тя. — Хюго никога не би имал воля да ме напусне. Хюго обича да получава насладите си веднага. Никога не би чакал една деветгодишна съпруга. Това не са негови планове и кроежи. Ако старият лорд вече го няма, бихме могли да живеем добре, ние тримата.

— Тихо — каза отново Алис. Вярно беше. Ако старият лорд умреше и Хюго станеше наследник, то Катрин щеше да остане господарка на замъка само на думи, а положението на Алис щеше да бъде утвърдено. Хюго не притежаваше нито нужната енергия, нито уменията, за да се освободи от Катрин и да уговори нов брак. Освен това, той обичаше удобствата и лесния, охолен живот. Катрин като господарка на замъка и Алис като негова любовница — това беше идеалното съчетание за Хюго, което му осигуряваше едновременно богатство и чувствена наслада.

— Още гореща вода — каза Катрин. — Ще лежа във ваната и ще пия още вино.

Щом чу това, Илайза се изкикоти презрително, но един остър поглед от страна на Алис я накара да излезе от стаята.

— Донеси ѝ още гореща вода и чаша разредено вино — нареди Алис. — Отивам си в стаята. Тук е прекалено горещо за мен. — Тя се обърна към Катрин: — След банята трябва да легнеш и да се наспиш — каза тя твърдо. — Можеш да си облечеш розовата рокля, след като си починеш. Ще се погрижа да те събудят навреме за обяд, но сега трябва да поспиш.

Катрин вече се унасяше в дрямка. Едрите ѝ черти, размазани и неясни в благоуханната пара, бяха омекнали от сънливост.

— Добре, Алис — каза тя сговорчиво. — Но ще дойдеш ли да ме галиш? Ще дойде ли Хюго да те възседне, докато гледам? Както правехме преди?

В стаята се възцари пълно мълчание.

— Сънуваш — каза Алис грубо. — Непристойни сънища, Катрин. Телесните ти течности са твърде разгорещени. Банята те е разгорещила прекалено много. Трябва да си починеш.

Тя се обърна и излезе бързо от стаята, преди останалите да успеят да видят виновното ѝ лице. Докато затваряше вратата на стаята си, чу тих възмутен писък и нестройния шепот на гласове до големия еркерен прозорец в галерията. Жените излизаха тичешком от стаята на Катрин, за да започнат да повтарят думите ѝ.

Алис отиде до тесния прозорец и погледна навън. Отвъд моста белият път се лъкатушеше около хълма, а после се насочваше право като римско копие през пустошта. Нивите край реката имаха прашен жълто-зелен цвят. Сеното беше окосено, царевицата беше порасла. Мятаха сеното на дълги откоси, за да се изсуши, щяха да съберат и сламата този месец. В по-високо разположените поля отвъд реката имаше крави, които пощипваха ниските стръкчета трева, останали след косенето. Зад тях се ширеше сиво-зелената пустош с пръснати из нея малобройни овце. Пиренът цъфтеше и някой пътник, прекосяващ пустите земи, щеше да е принуден да гази през високи до бедрата туфи от пурпурни цветчета, да върви цял ден сред облак от сладък цветен прашец. Речните бродове щяха да са сухи: когато вървеше на север, човек можеше да преминава едно дере след друго — коритата на Грета, Лун, Кодърстън — без нито веднъж да си намокри краката и без да намери капчица чиста вода за пиене.

Алис погледна тънката следа на белия път и се запита къде ли бяха нейните малки кукли сега, дали все още вървяха уморено към замъка, дали все още оставяха тънка диря от восъчна слуз зад себе си, навсякъде, където минеха малките им крачета. Сигурно напредваха бавно по прашния път, отскачайки настрана в тревата край пътя, страхувайки се от колелата на каруци, от тежки крака и опасния тропот на конски копита. Куклата, която изобразяваше стария лорд, сигурно се олюляваше, куклата, представляваща пометналата жена, щеше да оставя след себе си диря от слуз, а куклата на Хюго щеше да залита сляпо, протягайки пред тялото си безчувствени ръце с притъпени пръсти.