Рик Риърдън - Червената пирамида

— Браво на теб, Джулиъс — каза той. — Справи се много добре.

— Не съм те викал — отвърна с треперещ глас татко.

Вдигна бумеранга, но огненият мъж щракна с пръсти и пръчката отхвърча от ръката на татко и се удари силно в стената.

— Аз никога не чакам да ме викат, Джулиъс — измърка мъжът. — Но отвориш ли врата, трябва да си готов през нея да влязат гости.

— Връщай се в Дуат 2 2 В египетската митология — мястото, където отиват мъртвите, преизподня. — Б.пр. ! — ревна баща ми. — Притежавам силата на Великия цар!

— О, ужас — подметна развеселен огненият мъж. — Дори да знаеше как да използваш тази сила, а ти не знаеш, той никога не е могъл да се мери с мен. Аз съм най-могъщ. А сега ти ще споделиш съдбата му.

Не разбирах нищо, знаех обаче, че трябва да помогна на татко. Опитах се да вдигна най-близкия камък, но бях ужасен и пръстите ми бяха вцепенени и омекнали. Ръцете ми не ставаха за нищо.

Татко ме погледна така, сякаш ме предупреждаваше: „ Махайте се оттук!“. Дадох си сметка, че нарочно държи огнения мъж с гръб към нас — надяваше се ние със Сейди да избягаме, без да ни забележи.

Сейди още беше замаяна. Успях да я завлека зад една колона, на тъмно. Тя започна да недоволства и аз запуших устата й с ръка. От това дойде на себе си. Видя какво става и престана да се дърпа.

Ревнаха аларми. Изходите на галерията бяха заобиколени от пламъци. Мъжете от охраната сигурно бяха хукнали насам, но не бях убеден, че това е хубаво за нас.

Без да сваля очи от противника си, татко приклекна и отвори изрисуваната дървена кутия. Извади от нея малка пръчка, приличаше на показалка. Промърмори тихо нещо, а пръчката се удължи и се превърна в дървен жезъл колкото човешки бой.

Сейди нададе писък. Аз също не можех да повярвам на очите си, но всичко ставаше все по-странно.

Татко метна в краката на огнения мъж жезъла, който се превърна в огромна змия, дълга три метра и широка колкото мен, с медни люспи и пламтящи червени очи. Тя се нахвърли върху мъжа, но той я сграбчи без усилие за врата. Ръката му лумна в нажежени до бяло пламъци и змията стана на пепел.

— Изтъркана хватка, Джулиъс — скара му се сякаш като учител огненият мъж.

Татко ни погледна и пак ни подкани мълком да бягаме оттук. Дълбоко в себе си отказвах да повярвам, че всичко това се случва наистина. Сигурно бях в безсъзнание и сънувах кошмар. Сейди до мен взе парче от натрошен камък.

— Колко? — попита бързо татко, като се мъчеше да задържи вниманието на огнения мъж. — Колко съм пуснал на свобода?

— Е, и петимата — рече мъжът така, сякаш обясняваше нещо на дете. — Би трябвало да знаеш, Джулиъс, че всички вървим вкупом. Скоро ще пусна и други и те ще бъдат много признателни. Отново ще бъда провъзгласен за цар.

— Демонските дни — каза баща ми. — Те ще те спрат, преди да е станало късно.

Огненият мъж се засмя.

— Въобразяваш си, че Домът може да ме спре? Онези стари глупаци не могат да спрат дори да се карат помежду си. Остави историята да бъде разказана още веднъж. И този път ти няма да се въздигнеш.

Огненият мъж махна с ръка. Синият кръг в краката на татко помръкна. Той се пресегна да грабне сандъчето с инструментите, но то се плъзна по пода.

— Довиждане, Озирис — рече огненият мъж.

Пак замахна с ръка и създаде около татко светещ ковчег. В началото той беше прозрачен, но баща ми се замъчи да излезе, заблъска по него, при което ковчегът започна да става все по-плътен и по-плътен — златен египетски саркофаг, обсипан със скъпоценни камъни. Татко срещна за последно погледа ми и изрече с устни: „ Бягайте! “, после ковчегът потъна в пода, сякаш земята се бе втечнила.

— Татко! — изпищях аз.

Сейди метна камъка, но той прелетя през огнената глава на мъжа, без да му навреди.

Той се обърна и за един ужасен миг лицето му сякаш пламна. Нямаше никаква логика в това, което виждах. Някой сякаш беше сложил едно върху друго две различни лица: едното почти човешко, а второто — като муцуна на звяр с тъмна козина и остри зъби. По-страшен от куче, вълк или лъв — звяр, какъвто не бях виждал никога. Червените му очи бяха втренчени в мен и аз разбрах, че ще умра.

По мраморния под в Голямата зала зад мен екнаха тежки стъпки. Прокънтяха заповеди. Мъжете от охраната, може би от полицията… но те така и нямаше да се доберат дотук навреме.

Огненият мъж се втурна към нас. На няколко сантиметра от лицето ми нещо го отблъсна назад. Във въздуха се разлетяха искри като от електрически ток. Амулетът на врата ми се нагорещи неприятно.