Рик Риърдън - Червената пирамида

— Да! — отвърна уредникът. — Макар че не си представям каква нова информация можете да извлечете от него. Изучаван е до припадък — той безспорно е най-прочутият ни експонат.

— Разбира се — съгласи се татко. — Но нищо чудно и да се изненадате.

— Какво е намислил пък сега? — пошушна ми Сейди.

Не отговорих. В мен се бе прокраднало съмнение за какъв камък говорят, но не проумявах защо татко ни е помъкнал точно навръх Коледа да го гледаме.

Запитах се какво ли е смятал да ни каже при Иглата на Клеопатра — нещо за майка ни и за вечерта, когато е загинала. И защо се озърташе постоянно, сякаш очакваше отново да изникнат странните хора, които бяхме видели при Иглата? Бяхме заключени в музей и бяхме заобиколени от охрана и високотехнологична охранителна апаратура. Тук никой не можеше да ни докосне и с пръст… поне се надявах де.

Завихме наляво, към Египетското крило. Покрай стените имаше тежки статуи на фараони и богове, но татко ги подмина всичките и се запъти право към основната атракция в средата на залата.

— Красота! — прошепна. — И не е копие, нали?

— Не, не — увери го уредникът. — Невинаги държим оригиналите, но заради вас… сме сложили истинският камък.

Гледахме тъмносиня каменна плоча с височина към метър и широчина около половин метър. Беше сложена върху пиедестал във витрина. Плоската повърхност на плочата беше изпъстрена с три издълбани върху нея и ясно различими ивици писмо. В горната част се виждаше древноегипетското писмо: йероглифи. В средната част… трябваше да се замисля доста, докато се сетя как го нарича татко: а, да, демотическо писмо от времето, когато гърците са владеели Египет и в езика му са проникнали много гръцки думи. Последните редове бяха на старогръцки.

— Розетският камък — заявих аз.

— Това не е ли компютърна програма? — поинтересува се Сейди.

Идеше ми да й кажа, че е глупачка, но уредникът ме прекъсна с притеснен смях.

— Млада госпожице, Розетският камък е изиграл ключова роля в разчитането на йероглифите! Открит е от армията на Наполеон през 1799 година и…

— А, да — рече Сейди. — Спомних си.

Знаех, че го казва колкото да му запуши устата, но татко реши да продължи вместо него.

— Сейди — подхвана той, — преди да намерят камъка, векове наред обикновените простосмъртни… по-точно никой не е могъл да разчете йероглифите. Писмеността на Египет е била напълно забравена. После един англичанин, казвал се е Томас Йънг, доказал, че и на трите езика върху Розетския камък се съобщава едно и също. Един французин на име Шамполион се заел със задачата и разчел шифъра на йероглифите.

Сейди продължи да си дъвче дъвката — явно разказът не й правеше никакво впечатление.

— И какво пише на него?

Татко сви рамене.

— Нищо важно. Всъщност това тук е благодарствено писмо, което няколко жреци са изпратили на цар Птолемей V. Когато е било изсечено върху камъка, той не е бил от особено значение. Но през столетията… през столетията се е превърнал в мощен символ. В може би най-важната връзка между Древен Египет и съвременния свят. Бях глупак и не осъзнах навреме какви възможности са заложени в него.

Думите му ме объркаха, но явно объркаха и уредника.

— Доктор Кейн! — възкликна той. — Добре ли сте?

Татко си пое дълбоко въздух.

— Извинявайте, доктор Мартин. Просто… разсъждавах на глас. Дали може да махнем стъклото? И да ми донесете от архива ви документите, за които ви помолих.

Мъжът кимна. Набра върху малко дистанционно устройство поредица цифри и предната част на стъклената витрина щракна и се отвори.

— Ще ми отнеме няколко минути да донеса бележките — обясни доктор Мартин. — Бих се поколебал да оставя всеки друг без охрана при камъка, както помолихте вие. Но съм убеден, че ще внимавате.

Той ни погледна, сякаш и тримата сме малки пакостници.

— Ще внимаваме — обеща татко.

Веднага щом стъпките на доктор Мартин се отдалечиха, той се обърна към нас с трескав поглед в очите.

— Много е важно, деца. Трябва да излезете от помещението. — Смъкна от рамото си работната чанта и отвори ципа колкото да извади велосипедна верига и катинарче. — Тръгнете след доктор Мартин. Ще намерите кабинета му в дъното на Голямата зала, вляво. Има само един вход. Щом той влезе вътре, промушете веригата между ръчките на вратата и я заключете хубаво. Трябва да го забавим.

— Искаш да го заключим вътре ли? — изведнъж наостри уши Сейди. — Супер!

— Какво става, татко? — попитах аз.