Рик Риърдън: Червената пирамида

— Не, мисля и за други неща — отвърна тихо.

Знаех, че ако татко притихне така и започне да гледа невиждащо в пространството, значи си мисли за мама. От няколко месеца се случваше често. Вляза в хотелската стая и го заварвам да държи мобилния, а от дисплея му се усмихва мама с кърпа на главата и с очи, изумително сини на фона на пустинята.

Или сме на разкопки. И татко се вторачва в хоризонта, от което разбирам, че си е спомнил как двамата са се запознали: млади учени в Долината на царете, на археологически разкопки, по време на които търсят изчезнала гробница. Татко е бил египтолог. Мама — антрополог, издирвала е древно ДНК. Той ми е разказвал това хиляда пъти.

Таксито закриволичи покрай брега на Темза. Точно след моста „Ватерло“ татко застана нащрек.

— Спрете тук за малко — каза той на шофьора.

Таксито закова на „Виктория Ембанкмънт“.

— Какво става, татко? — попитах аз.

Той слезе от таксито, сякаш изобщо не ме беше чул. Когато ние със Сейди отидохме при него на тротоара, баща ни вторачено гледаше Иглата на Клеопатра.

В случай че не сте я виждали никога, Иглата всъщност не е никаква игла, ами е обелиск и няма нищо общо с Клеопатра. Предполагам, че когато са я пренесли в Лондон, англичаните са решили, че името звучи страхотно. Обелискът е висок двайсетина метра и навремето, в Древен Египет, сигурно е бил внушителен. Но край Темза, сред толкова високи сгради наоколо, изглеждаше малък и тъжен. Човек можеше да мине с кола покрай него и изобщо да не забележи, че е бил при нещо, което е цяло хилядолетие по-старо от град Лондон.

— Господи — промърмори Сейди отчаяна. — Наистина ли е задължително да спираме на всеки паметник?

Татко се взря във върха на обелиска.

— Трябваше да видя отново мястото, където се случи… — пророни той.

Откъм реката подухна вледеняващ вятър. Исках да се върна в таксито, но татко наистина започваше да ме безпокои. Никога не го бях виждал толкова нещастен.

— Какво има, татко? — попитах го. — Какво се е случило тук?

— Тук я видях за последен път.

Сейди спря. Взря се свъсено в мен, сетне отново погледна татко.

— Я чакай. За мама ли говориш?

Татко прибра косата й зад ухото и тя беше толкова изненадана, че дори не го избута.

Имах чувството, че ще се вледеня от дъжда. Смъртта на мама открай време беше забранена тема. Знаех, че е загинала при злополука в Лондон. Знаех, че баба и дядо обвиняват татко. Но никой не желаеше да ми съобщи подробностите. Бях се отказал да питам татко отчасти защото той се натъжаваше, отчасти защото не искаше и не искаше да ми каже нищо.

— Когато пораснеш — беше единственото, което отвръщаше, и аз не знам да има по-дразнещ отговор.

— Казваш ни, че мама е издъхнала тук — подхванах. — При Иглата на Клеопатра. Какво се е случило?

Той сведе глава.

— Татко! — извика недоволно Сейди. — Минавам оттук всеки ден, а ти ми казваш… че дори не съм и подозирала през цялото това време.

— Котката още ли е при теб? — попита той и въпросът му прозвуча наистина глупаво.

— Че къде другаде да е! — възкликна тя. — Какво общо има тя?

— А амулетът?

Сейди вдигна ръка към врата си. Когато бяхме малки, точно преди Сейди да отиде да живее при баба и дядо, татко подари и на двамата египетски амулети. Моят беше с Окото на Хор, разпространен древноегипетски символ за закрила.

Татко всъщност твърди, че съвременният символ на фармацевтите — R, е опростена разновидност на Окото на Хор, защото медицината би трябвало да ни защитава.

Винаги си нося амулета под тениската, но предполагах, че Сейди е изгубила или изхвърлила своя. За моя изненада тя кимна.

— Разбира се, че е у мен, татко, но ти не сменяй темата. Баба само това ми опява как си причинил смъртта на мама. Не е вярно, нали?

Зачакахме. Както никога, двамата със Сейди искахме едно и също: истината.

— Вечерта, когато майка ви загина тук, при Иглата… — подхвана татко.

Най-неочаквано крайбрежната улица се озари от светлина. Обърнах се и почти заслепен, зърнах само за миг два силуета: висок блед мъж с раздвоена брада, облечен в светла на цвят мантия, и момиче с медна кожа в тъмносиня дреха и със забрадка на главата — облекло, каквото съм виждал стотици пъти в Египет. Двамата просто стояха един до друг на пет-шест метра и ни наблюдаваха. После светлината угасна. Силуетите се замъглиха и се стопиха. Когато очите ми свикнаха отново с мрака, тях вече ги нямаше.

— Хм… — рече притеснена Сейди. — Видяхте ли…?