Рик Риърдън - Червената пирамида

Татко ме научи да държа всичките си вещи в куфар, който да се побира в мястото за багаж над седалките в самолета. Той пътува точно така с малката разлика, че му е позволено да носи и чанта с археологически инструменти. Правило номер едно: не ми беше разрешено да гледам в чантата. Нито веднъж не съм нарушавал това правило — до деня на взрива.

Случи се в навечерието на Коледа. Бяхме в Лондон — да се видим със сестра ми Сейди.

Татко има право да прекарва с нея само два дни в годината: един през зимата и един през лятото, защото баба и дядо го мразят. След смъртта на мама родителите й (баба и дядо де) подхванаха с татко ожесточена съдебна битка. След шест адвокати, два ръкопашни боя и нападение с дървена лъжица, което за малко да завърши със смърт (направо не ми се говори), те спечелиха правото да задържат при себе си в Англия Сейди. Тя беше само на шест (по-малка е от мен с две години) и те не можеха да ни приберат и двамата — поне така се оправдаха, задето не са взели и мен. Затова Сейди израсна в Англия и ходи там на училище, а аз пътувам с татко. Виждахме Сейди само по два пъти в годината и аз нямах нищо против.

/Млъквай, Сейди. Да, да… сега ще стигна и до това./

И така, след като на два-три пъти отлагахме, един следобед с татко пристигнахме на летище „Хийтроу“. Беше студено и ръмеше. През цялото време, докато пътувахме с таксито към града, татко седеше като на тръни.

А той е огромен мъж. И през ум не би ви минало, че нещо може да го притесни. И той като мен е с тъмна кожа, пронизващи кафяви очи, гола глава и козя брадичка, затова ще си кажете, че е самото въплъщение на злия учен. Онзи следобед беше облечен в кашмирено палто и в най-хубавия си кафяв костюм, онзи, с който изнася публични лекции. Обикновено излъчва такава самоувереност, че където и да влезе, приковава вниманието, но се е случвало да видя — както онзи следобед — и другото му лице, което, да си призная, не разбирах. Той все поглеждаше през рамо, сякаш ни преследваха.

— Татко! — казах, след като се отклонихме от магистрала А-40. — Какво става?

— Няма и следа от тях — промърмори той. После явно се усети, че го е изрекъл на глас, понеже ме погледна някак стреснато. — Нищо, Картър. Всичко е наред.

А това ме притесни, защото татко е ужасен лъжец. Винаги усещам, ако крие нещо, но и знам, че колкото и да го притискам, няма да изтръгна истината. Вероятно се опитваше да ме предпази, макар и да нямах представа от какво. Понякога се питах дали няма в миналото си някаква страшна тайна, стар враг, който може би го преследва, но това ми се струваше нелепо. Татко си беше най-обикновен археолог.

Другото, което ме притесняваше: татко се беше вкопчил в чантата с инструментите. Прави ли го, значи сме в опасност. Както онзи път в Кайро, когато някакви въоръжени типове нахълтаха в хотела. Чух откъм фоайето изстрели и изтичах долу да проверя какво става с татко. Когато слязох, той вече затваряше спокойно ципа на чантата, а тримата въоръжени мъже висяха ни живи, ни мъртви, надолу с главата от полилея и арабските им дрехи се бяха смъкнали надолу така, че се виждаха боксерките им. Татко твърдеше, че не бил видял нищо, и накрая от полицията решиха, че полилеят е дал на късо.

Друг път в Париж имаше безредици и ние се озовахме насред тълпата. Татко отиде при колата, спряна най-близо, натика ме на задната седалка и ми каза да стоя долу и да не се показвам. Залегнах на пода и зажумях. Чувах, че татко е седнал зад волана, че мърмори и търси нещо в чантата, а тълпата крещи и унищожава всичко наоколо. След няколко минути татко ми каза, че вече е безопасно да стана от пода. Всички автомобили наоколо бяха преобърнати и подпалени. А нашата бе току-що измита и лъсната и под чистачките бяха пъхнати няколко банкноти от по двайсет евро.

И така, започнах да уважавам чантата. Беше ни нещо като талисман, който ни носеше късмет. Но стиснеше ли я татко, значи имахме нужда и от талисман, и от късмет.

Прекосихме с таксито центъра на града и се насочихме на изток, към апартамента на баба и дядо. Подминахме златната порта на Бъкингамския дворец, голямата каменна колона на Трафалгарския площад. Лондон е страхотен град, но ако си пътувал толкова много, всички градове вече ти се струват еднакви. Някои от децата, които познавам, възкликват:

— Охо, блазе ти, пътуваш толкова често!

Но ние не ходим да разглеждаме забележителностите, не сме и богаташи, за да живеем нашироко. Отсядали сме и на ужасни места и рядко се задържаме за повече от няколко дни. Обикновено имам чувството, че не сме туристи, а бегълци.