Рик Риърдън: Червената пирамида

Е, едва ли на някого ще му хрумне, че работата на татко е опасна. Той чете лекции на теми като „Могат ли египетските магии наистина да ви убият?“, „Любимите наказания в подземния свят на Египет“ и други от този сорт, от които малцина се вълнуват. Но както казах, той има и друго лице. Винаги е много предпазлив, първо проверява хотелската стая и чак тогава ме пуска вътре. Влиза по музеите, за да види някой експонат, записва си набързо нещо и изскача като стрела, сякаш го е страх да не го запишат охранителните камери.

Веднъж, когато бях по-малък, хукнахме през летище „Шарл дьо Гол“, за да хванем в последния момент самолета, и татко не се успокои, докато не се отлепихме от земята — попитах го без недомлъвки от какво бяга, а той ме погледна така, сякаш — аха — и ще взривя граната. За миг се уплаших, че ще вземе да ми каже истината. Но той рече:

— От нищо, Картър.

Сякаш „нищото“ е най-ужасното нещо на Земята.

След този случай реших, че май е за предпочитане да не задавам въпроси.

Баба и дядо — казват се Фауст — живеят в жилищен квартал край Канари Уорф, точно на брега на река Темза. Таксито спря отстрани на улицата и татко помоли шофьора да почака.

Тъкмо бяхме стигнали средата на алеята, когато татко се смрази. Обърна се и погледна назад.

— Какво? — попитах.

Точно тогава видях мъжа в шлифера. Стоеше от другата страна на улицата, беше се подпрял на голямо мъртво дърво. Беше едър като канара, с кожа с цвят на печено кафе. Шлиферът и костюмът му на тънки райета изглеждаха скъпи. Непознатият беше със сплетена на плитки дълга коса и бе с черно бомбе, което беше нахлупил ниско, чак до кръглите тъмни очила. Приличаше ми на джазов музикант, като онези, по чиито концерти ме мъкне татко. Не му виждах очите, но останах с впечатлението, че ни наблюдава. Можеше да е някой стар приятел или колега на баща ми. Където и да отидехме, татко срещаше свои познати. Но все пак ми се стори странно, че онзи ни чакаше тук, пред къщата на баба и дядо. И не изглеждаше щастлив.

— Ти, Картър, върви — подкани ме татко.

— Ама…

— Иди да доведеш сестра си. Ще се видим в таксито.

Той се отправи през улицата към мъжа с шлифера и така аз можех да направя само две неща: да тръгна след него и да видя какво става, или да постъпя както ми беше казал той.

Предпочитах не толкова опасния вариант. Отидох да доведа сестра си.

Сейди отвори още преди да съм почукал.

— Както винаги, закъсняваш — каза тя.

Държеше котката си Кифличка — подарък, който татко й бе направил „за сбогуване“ преди шест години. Кифличка сякаш не остаряваше и не наедряваше. Беше с пухкава златисто-черна козинка, като на мъничък леопард, с будни жълти очи и заострени уши, които бяха прекалено големи за главата й. От нашийника й се поклащаше сребърен египетски медальон. Котката изобщо не приличаше на Кифличка, но Сейди беше малка, когато й даде това име, и това вероятно донякъде я оправдава.

Сейди също не се беше променила особено в сравнение с миналото лято.

/Докато пиша това, тя стои до мен и ме гледа на кръв — не е зле да внимавам как я описвам./

За нищо на света няма да се досетите, че ми е сестра. Първо, живее в Англия от толкова отдавна, че говори с британски акцент. Второ, метнала се е на мама, която беше бяла, затова Сейди е с много по-светла кожа от мен. Косата й е права, с цвят на карамел, не точно руса, но не и кестенява, и тя обикновено я носи на кичури в ярки цветове. Онзи ден беше с червени кичури отляво. Със сини очи е. Сериозно ви говоря. Сини, точно като на мама. Сейди е само на дванайсет, но е висока точно колкото мен, което наистина си е дразнещо.

В този ден, както винаги, тя дъвчеше дъвка и за срещата ни се беше издокарала с опърпани дънки, кожено яке и кубинки, сякаш отиваше на концерт и се надяваше да стъпче някой и друг човек. Около врата й се поклащаха слушалки, в случай че й доскучае с нас.

/Е, Сейди не ме фрасна, значи съм се справил със задачата да я опиша./

— Самолетът закъсня — обясних аз.

Сейди направи с дъвката балонче, което пукна, почеса Кифличка по главата и я метна вътре.

— Излизам, бабо!

Баба Фауст каза нещо някъде от къщата, което така и не разбрах, вероятно:

— Не ги пускай вътре!

Сейди затвори вратата и ме погледна така, сякаш съм мъртва мишка, която котката й току-що е домъкнала отнякъде.

— Ето те пак тук.

— Ъхъ.

— Ами тогава да вървим — въздъхна тя. — И да приключваме по-бързо.

Такава си беше. Няма да възкликне: „Здрасти, как прекара последната половин година? Ужасно се радвам да те видя!“, или нещо от тоя род. Но на мен не ми пречеше. Когато се виждаш със сестра си по два пъти в годината, все едно сте далечни роднини. Между нас нямаше нищо общо — освен родителите.