Рик Риърдън: Червената пирамида

— Качвайте се на таксито — подкани татко и ни затика към улицата. — Нямаме време.

Оттук нататък не обясни нищо повече.

— Тук не е мястото да говорим — каза той като се обърна назад.

Беше обещал на таксиметровия шофьор още десет лири стерлинги, ако до пет минути ни закара в музея, и онзи се стараеше колкото можеше.

— Татко — опитах пак, — онези хора при реката…

— И другият, Еймъс — намеси се и Сейди. — Да не са от египетската полиция?

— Слушайте и двамата — рече татко, — днес вечерта ще имам нужда от помощта ви. Знам, трудно е, но проявете търпение. Обещавам, веднъж да стигнем в музея, и ще ви обясня всичко. Ще оправя нещата.

— В смисъл? — настоя Сейди. — Какво ще оправиш?

Лицето на татко беше повече от тъжно. Върху него се четеше едва ли не вина. Вцепенен, се замислих над думите на Сейди: че баба и дядо обвиняват татко за смъртта на мама. Нима той имаше предвид това?

Таксито зави по „Грейт Ръсел Стрийт“ и закова със скърцащи спирачки през главния вход на музея.

— Просто вървете след мен — каза ни татко. — Щом се срещнем с уредника, се дръжте нормално.

Помислих си, че Сейди не се държи никога нормално , но реших да го премълча.

Слязохме от таксито. Докато татко плащаше на шофьора от голямата пачка банкноти, аз извадих от багажника багажа. А после баща ми направи нещо странно. Метна на задната седалка шепа дребни предмети — приличаха на камъчета, но беше много тъмно и не бях сигурен.

— Продължавайте нататък — рече той на шофьора. — Закарайте ни в Челси.

Това ми прозвуча безсмислено, тъй като вече бяхме слезли от таксито, но шофьорът отпраши. Погледнах първо татко, после отново таксито и преди то да завие зад ъгъла и да се скрие в мрака, зърнах, представете си, на задната седалка трима пътници: мъж с две деца!

— Татко…

— В Лондон такситата не стоят дълго свободни — отвърна той делово. — Хайде, елате, деца.

Той мина през портата от ковано желязо. За миг ние със Сейди се подвоумихме.

— Какво става , Картър? — попита ме тя.

Аз поклатих глава.

— Не съм сигурен, че искам да научавам.

— Е, ти, ако искаш, стой на студа, но аз няма да си тръгна, докато не получа обяснение.

Тя се обърна и тръгна след татко.

Сега, като се замисля, е трябвало да избягам. Трябвало е да измъкна оттам Сейди и да отидем възможно най-далеч. Вместо това тръгнах след нея и влязох през портата.

Бях ходил и друг път в Британския музей. Всъщност съм ходил в толкова много музеи, че чак ми е неприятно да си го призная — ще помислите, че съм превъртял.

/Ето, Сейди подвиква отдалеч, че наистина съм превъртял. Благодаря, сестричке./

Музеят беше затворен и бе потънал в пълен мрак, но на стълбите пред входа ни чакаха уредникът и двама от охраната.

— Доктор Кейн! — възкликна уредникът, дребен мазник в евтин костюм, виждал съм мумии с повече коса и с по-здрави зъби. Той се ръкува с татко така, сякаш посрещаше рок звезда. — Последният ви доклад за Имхотеп… блестящ! Направо не проумявам как сте превели заклинанията!

— Имхо кой? — пошушна ми Сейди.

— Имхотеп — обясних аз. — Първожрец, строител. Според някои бил и магьосник. Проектирал е първата стъпаловидна пирамида. Знаеш.

— Не, не знам — възрази Сейди. — И ми е все тая. Но мерси, все пак.

Татко благодари на уредника, че ни е приел извън работно време. После ме хвана за рамото:

— Запознайте се с Картър и Сейди, доктор Мартин.

— А! Това очевидно е синът ви и… — Уредникът погледна колебливо сестра ми. — А тази млада дама?

— Дъщеря ми — уточни татко.

За миг доктор Мартин погледна недоумяващо. За колкото и свободомислещи и любезни да се мислят хората, върху лицата им винаги се изписва за миг объркване, щом те разберат, че и Сейди е от семейството ни. Неприятно ми е, но с годините започнах да го очаквам.

Уредникът се усмихна отново.

— Да, да, разбира се. Направо, доктор Кейн. За нас е голяма чест!

Мъжете от охраната заключиха след нас. Взеха ни багажа, после един се пресегна към чантата с инструментите на татко.

— А, не — усмихна се криво той. — Това ще го задържа.

Мъжете от охраната останаха във фоайето, а ние последвахме уредника в Голямата зала. Вечерно време тя изглеждаше зловещо. Слабата светлина, проникваща през сводестия стъклен покрив, хвърляше по стените кръстосани сенки, които наподобяваха паяжина. Стъпките ни кънтяха по белия мраморен под.

— И така — подхвана татко, — камъкът…