Рик Риърдън - Червената пирамида

— Нямаме време за обяснения — отвърна той. — Това е последният ни шанс. Те идват.

— Кои? — полюбопитства Сейди.

Татко я хвана за раменете.

— Обичам те, скъпа. И съжалявам… съжалявам за много неща, но сега няма време. Ако се получи, обещавам, ще направя така, че да е по-добре за всички ни. Ти, Картър, си смелчага. Довери ми се. Запомни, трябва да заключите доктор Мартин. И после не се връщайте тук!

Беше лесно да заключим с веригата вратата на уредника. Но веднага след това погледнахме назад, откъдето бяхме дошли, и видяхме, че от Египетската галерия струи синя светлина, сякаш татко беше сложил огромен сияещ аквариум.

Сейди впи очи в мен.

— Я си признай, имаш ли представа какво е намислил?

— Не — отвърнах. — Но напоследък се държи странно. Мисли много за мама. Носи със себе си снимката й…

Не исках да казвам повече. За щастие Сейди кимна, сякаш е разбрала.

— Какво има в работната му чанта? — попита тя.

— Не знам. Казал ми е да не гледам никога вътре.

Сейди вдигна вежда.

— И ти дори не си надзъртал? Господи, съвсем в твой стил, Картър. Ти си безнадежден случай.

Тъкмо понечих да се защитя, когато подът се разтресе.

Сейди се стресна и ме сграбчи за ръката.

— Татко каза да не мърдаме оттук. Сигурно ще спазиш и тази заповед.

Всъщност заповедта ми се струваше съвсем разумна, но Сейди хукна по коридора и след миг колебание се затичах подире й.

Стигнахме входа на Египетската галерия и спряхме като заковани. Татко стоеше с гръб към нас пред Розетския камък. На пода около него сияеше син кръг, сякаш някой беше включил отдолу скрит неонов надпис.

Татко беше свалил палтото. Работната чанта беше оставена отворена в краката му и от нея се показваше дървена кутия с дължина към половин метър, изпъстрена с египетски рисунки.

— Какво държи татко? — прошепна ми Сейди. — Бумеранг ли?

И наистина, когато татко вдигна ръка, видях, че размахва огъната бяла пръчка. Но вместо да я метне, той докосна с нея Розетския камък. Сейди затаи дъх. Татко пишеше по камъка. Там, където пръчката се допреше в него, върху гранита изникваха светещи сини черти. Йероглифи.

Не проумявах какво става. Как изобщо беше възможно татко да пише с някаква си пръчка светещи думи? Но образът беше ярък и ясен: рога на овен над квадратче и Х.

— Отвори се — пророни Сейди.

Погледнах я изумен, защото ми прозвуча така, сякаш тя току-що бе превела думата, това обаче беше невъзможно. Дори аз, който бях с татко от години, можех да разчета само няколко йероглифа. Наистина си е трудно да ги научиш.

Татко вдигна ръце. Запя:

— У-зиир, и-ей.

И върху повърхността на Розетския камък блеснаха още два сини символа на йероглифи.

Колкото и да бях изумен, познах първия символ. Беше името на египетския господар на Подземния свят.

— У-зиир — прошепнах. За пръв път чувах думата, произнесена така, но знаех какво означава. — Озирис.

— Озирис, ела — каза Сейди така, сякаш беше изпаднала в транс. После очите й се разшириха. — Не! — извика тя. — Татко, недей!

Баща ни се обърна изненадан. Подхвана:

— Деца…

Но вече беше късно. Земята се разтресе. Синята светлина стана пронизващо бяла и Розетският камък се пръсна.

Когато дойдох на себе си, първото, което чух, беше смях — ужасен весел смях, примесен с писъка на охранителните аларми в музея.

Имах чувството, че току-що ме е прегазил трактор. Замаян, седнах и изплюх парченце от Розетския камък. Галерията беше в развалини. По пода на вълни пълзяха огнени езици. Някои от огромните статуи бяха повалени. Саркофазите бяха нападали от постаментите си. Розетският камък се бе разлетял на късове с такава сила, че те се бяха забили в колоните, стените и другите експонати.

Сейди лежеше в безсъзнание до мен, но не виждах да е пострадала. Разтърсих я за рамото и тя промърмори:

— Ъъъ.

Над пиедестала отпред, където преди бе стоял Камъкът, се виеше дим. Подът беше почернял така, сякаш там се е пръснала звезда, синееше се само светещият кръг около татко.

Той се беше обърнал към нас, но май не ни гледаше. На главата му се червенееше кървава рана. Татко стискаше здраво бумеранга.

Не разбирах какво гледа. После в залата отново екна ужасният смях и аз разбрах, че идва точно отпред.

Между нас и татко имаше нещо. В началото почти не го различавах — просто трепкаща мараня. Но след като се взрях, съгледах смътен силует — огнените очертания на мъж.

Беше по-висок от татко и кикотът му ме проряза като електрически трион.