Рик Риърдън - Червената пирамида

При всички положения, докато в музея се разиграваха всички онези странни неща, медальонът се нагорещи — не си измислям. За малко да го сваля, но все се питах дали наистина не ме закриля някак.

„ Ще оправя нещата “, бе обещал татко с гузен вид, с какъвто често ме гледа.

Е, баща ми, издъни се страхотно.

И какво изобщо е мислел? Искаше ми се да повярвам, че всичко е било кошмарен сън: светещите йероглифи, змията, ковчегът. Такива неща просто не се случват. Но знаех, че не е така. Беше изключено да съм сънувала такъв ужас — лицето на онзи огнен мъж, когато се обърна към нас. „До скоро, малкият“, изсъска той на Картър, сякаш смяташе да ни проследи и да ни намери. Само при тази мисъл ми се разтрепериха ръцете. Не разбирах и защо бяхме спрели при Иглата на Клеопатра и защо татко настоя да я види — сякаш, за да събере смелост. А онова, което извърши в Британския музей, бе свързано по някакъв начин с мама.

Очите ми се плъзнаха през стаята и спряха на бюрото.

„ Не — помислих си. — Няма да го правя. “

Въпреки това обаче отидох и отворих чекмеджето. Избутах встрани няколко стари списания, запасите си от бонбони, купчинка домашни по математика, които бях забравила да предам, и няколко снимки от пазара в Камдън, на които със съученичките ми Лиз и Ема мерим смешни шапки. Най-отдолу беше снимката на мама.

Баба и дядо имат цели купчини снимки. В шкафа в коридора са направили нещо като светилище на Рюби — на мама де, — там има нейни детски рисунки, контролни, снимка от дипломирането й в университета, любимите й бижута. Тия хора не са добре. Бях решила да не съм като тях и да не живея в миналото. Все пак почти не помнех мама и нищо не можеше да промени факта, че тя е мъртва.

Но въпреки всичко си пазя една снимка. На нея сме заедно с мама в къщата ни в Лос Анджелис веднага след като съм се родила. Тя е застанала на балкона, на фона на Тихия океан, и държи сбръчкано тантуресто бебе, което един ден ще порасне и ще се превърне в моя милост. Аз като новородена не съм кой знае каква гледка, но мама е страхотна дори по къс панталон и износена тениска. Очите й са наситеносини. Русата й коса е прихваната с шнола отзад. Все повтарят, че съм приличала на нея, но аз не успях да махна дори петното от брадичката си, камо ли да изглеждам толкова зряла и красива.

/Престани да се хилиш, Картър./

Много си я обичах тази снимка, защото почти не помнех живота си с мама. Но я пазех главно заради символа върху тениската на мама: един от символите на живота — Ankh.

Мъртвата ми майка със символа на живота. Едва ли можеше да има по-тъжно нещо. Но мама се усмихваше срещу апарата, сякаш знае някаква тайна. Или те с татко се смеят на някаква си тяхна шега.

Най-неочаквано изникна смътен спомен. Онзи набит мъж с шлифера, който се беше карал с татко на отсрещния тротоар… той беше казал нещо за Per Ankh.

Дали е говорел за Ankh като символ на живота и ако е имал предвид това, какво означаваше „Per“? Едва ли благородническа титла.

Изпитах странното чувство, че ако видя думите „ Per Ankh “, написани с йероглифи, ще се досетя какво означават.

Оставих снимката на мама. Взех молив и обърнах един от листовете със стари домашни. Запитах се какво ли ще стане, ако се опитам да напиша думите „ Per Ankh “. Дали ще се сетя каква е правилната картинка?

Точно допрях молива до хартията, и вратата на стаята се отвори.

— Госпожице Кейн?

Обърнах се рязко и пуснах молива.

На прага стоеше свъсен следовател.

— Какво правите?

— Решавам задачи — отвърнах.

Таванът на стаята ми беше доста нисък, затова следователят се видя принуден да се понаведе, за да влезе. Беше облечен в костюм с цвят на марля — в тон с бялата му коса и пепелявото лице.

— И така, Сейди. Аз съм главен следовател Уилямс. Хайде да си поговорим, а? Седнете.

Не седнах, той също остана прав, от което явно се подразни. Трудно е да изглеждаш човек, облечен във власт, когато си сгърбен като Квазимодо.

— Разкажете ми всичко, ако обичате — подкани той, — от мига, когато баща ви е дошъл да ви вземе.

— Вече го разказах на полицаите в музея.

— Още веднъж, ако нямате нищо против.

И така, разказах му всичко от игла до конец. Защо да не му го разкажа? Лявата му вежда се вдигаше все по-нависоко, докато му обяснявах за най-странните неща, например за светещите букви и за змията, превърнала се в жезъл.

— Е, Сейди — рече следователят Уилямс. — Имате доста развито въображение.

— Не ви лъжа, господин следовател. И ми се струва, че веждата ви се опитва да избяга.