Рик Риърдън - Червената пирамида

— Не е хубаво да лъжете деца — креснах с надеждата да се е чуло чак долу. — Картър за нищо на света няма да говори лошо за татко, аз също.

Следователят дори не прояви благоприличието да се направи на смутен. Само кръстоса ръце.

— Съжалявам, че сте на такова мнение, Сейди. Опасявам се, че е време да слезем долу… и да обсъдим с баба ви и дядо ви последиците.

Направо обожавам семейните сбирки. Много са задушевни с коледните гирлянди около камината, с кана дъхав чай и следовател от Скотланд Ярд, готов да ви задържи под стража.

Картър се беше отпуснал на канапето и стискаше в ръце работната чанта на татко. Изумих се, че от полицията са му разрешили да я задържи. Тя би трябвало да е нещо като веществено доказателство, а следователят сякаш изобщо не я забелязваше.

Картър изглеждаше ужасно… искам да кажа, още по-ужасно от друг път. Да ви призная, това момче никога не е ходило на нормално училище и се обличаше като университетски асистент: в светъл панталон, риза с копченца на яката и мокасини. Предполагам, че не е грозен. Доста висок си е, изглежда в добра форма и косата му не е отчайваща. С очите като на татко е и съученичките ми Лиз и Ема дори ми казаха, след като видяха снимката му, че е супер , но аз си имам едно наум, защото, първо, той ми е брат, и, второ, съученичките ми са си лудички. Когато става дума за дрехи, Картър изобщо не знае какво е супер.

/О, я не ме гледай така, Картър. Знаеш, че е вярно./

При всички положения не беше хубаво да съм жестока с него. Той понасяше изчезването на татко още по-тежко и от мен.

Баба и дядо седяха от двете му страни и изглеждаха доста притеснени. На масата имаше чай и чиния със сладкиш, но никой не се и докосваше до тях. Главният следовател Уилямс ми нареди да седна на единственото свободно кресло. После закрачи важно-важно пред камината. На входната врата стояха още двама полицаи: жената от по-рано и някакъв едър тип, който не сваляше очи от сладкиша.

— Господин и госпожо Фауст — подхвана следователят Уилямс, — опасявам се, че двете деца отказват да сътрудничат.

Баба започна да подръпва подгъва на роклята си. Трудно ще повярваш, че е свързана някак с мама. Баба е крехка и безцветна — истински сухар, — докато на всички снимки мама изглежда много щастлива и жизнена.

— Те са си деца — успя да изрече баба. — Човек със сигурност не може да ги вини.

— Ба! — възкликна дядо. — Това, господин следовател, е нелепо. Те нямат никаква вина.

Навремето дядо е бил ръгбист. Има месести ръце, шкембе, което не се побира в ризата, и очи, хлътнали в лицето, сякаш някой ги е ударил и те са потънали (е, преди години татко наистина удари дядо, но това е друга история). Изглежда си страшничък. Хората обикновено гледат да си нямат вземане-даване с него, но следователят Уилямс явно не бе впечатлен.

— Господин Фауст — рече той, — какви според вас ще бъдат заглавията по първите страници на вестниците утре? „Нападение срещу Британския музей. Розетският камък — унищожен.“ От взрива зет ви…

— Бившият ми зет — поправи го дядо.

— По всяка вероятност е станал на пихтия или пък е избягал и в такъв случай…

— Не е избягал — креснах аз.

— Трябва да разберем къде е — продължи следователят. — А единствените очевидци, вашите внуци, не желаят да ни кажат истината.

— Казахме ви я вече — натърти Картър. — Татко не е мъртъв. Потъна в пода.

Следователят Уилямс погледна дядо така, сякаш му казваше: „Ето на, видяхте ли?“. После се извърна към Картър:

— Младежо, баща ви е извършил углавно престъпление. Оставил ви е да понесете последиците…

— Не е вярно — троснах се с глас, който трепереше от гняв.

Не можех да повярвам, разбира се, че татко преднамерено ни е зарязал на произвола на полицаите. Но мисълта, че ме е изоставил… хм, сигурно вече съм споменала, че това ми беше болното място.

— Скъпа, много те моля — намеси се и баба, — следователят само си върши работата.

— Лошо! — троснах се аз.

— Хайде всички да пийнем чай — предложи баба.

— Не! — ревнахме в хор с Картър, от което ми дожаля ужасно за баба, защото тя направо се сви на канапето.

— Можем да ви предявим обвинения — предупреди следователят, след като се обърна към мен. — Можем и ще…

Той застина. После примига няколко пъти, сякаш беше забравил какво прави.

Дядо се свъси.

— Господин следовател…

— Да… — изрече замечтано Уилямс.