Рик Риърдън - Червената пирамида

— Кой си ти? — попитах аз Еймъс. Очевидно нямах голям избор, но поне исках да чуя отговорите. — Не можем да тръгнем току-така с един непознат.

— Не съм непознат — усмихна ми се Еймъс. — Твой роднина съм.

Изведнъж си спомних лицето му, как той ми се е усмихнал и ми е пожелал: „Честит рожден ден, Сейди.“ Споменът беше толкова далечен, че почти го бях забравила.

— Чичо Еймъс? — попитах като замаяна.

— Същият, Сейди — рече той. — Аз съм брат на баща ти Джулиъс. Хайде, ела. Чака ни дълъг път.

Пак съм аз, Картър. Извинявайте. Наложи се да прекъснем за малко записа, защото ни следяха… хм, по-късно ще стигнем и до това.

Сейди ви разказваше как сме напуснали Лондон, нали?

И така, слязохме заедно с Еймъс до странната лодка, закотвена при кея на реката. Стисках под мишница работната чанта на татко. Още не можех да повярвам, че го няма. Чувствах се гузен, задето напускам Лондон без него, но вярвах на Еймъс за едно: точно сега не можех да помогна на баща си. Не се доверявах на Еймъс, но реших, че ако искам да разбера какво е станало, се налага да тръгна с него. Той май беше единственият, който знаеше нещо.

Еймъс се качи на тръстиковата лодка. Сейди скочи веднага при него, аз обаче се поколебах. И друг път бях виждал по Нил такива лодки и те никога не ми се бяха стрували особено устойчиви.

Тази беше изплетена от растителни влакна и приличаше на огромно плаващо килимче. Помислих си, че не е хубаво отпред да горят факли, защото, ако не потънем, ще се подпалим и ще изгорим. На румпела отзад стоеше дребосък, облечен в шлифера на Еймъс, беше си сложил на главата и бомбето му, което беше нахлупил, затова не му видях лицето. Ръцете и краката му бяха скрити под гънките на дрехата.

— Как се движи тази чудесия? — попитах аз. — Няма платна.

— Вярвай ми — рече той и ми подаде ръка.

Нощта беше студена, но още щом стъпих в лодката, изведнъж ми стана по-топло, сякаш факлите хвърляха върху нас защитно поле. В средата на лодката имаше къщурка от закрепени една за друга рогозки. Сгушена в ръцете на Сейди, Кифличка протегна врат, подуши я и изръмжа.

— Седнете вътре — предложи Еймъс. — Нищо чудно пътуването да е бурно.

— Благодаря, ще постоя права — отвърна Сейди и кимна към дребосъка отзад. — Кой ти е кормчия?

Еймъс сякаш не чу въпроса.

— Дръжте се всички!

Кимна на мъжа и лодката се устреми напред.

Трудно е да опиша какво почувствах. Сигурно се сещате как на гърлото ви засяда буца, когато сте се качили на влакче на ужасите, а то се устремява право надолу. Усещането беше горе-долу такова, с тази разлика, че не падахме. Лодката се движеше изумително бързо. Светлините на града избледняха, сетне бяха погълнати от гъста мъгла. В мрака екнаха странни звуци: като от плъзгане и съскане, далечни викове, гласове, нашепващи на езици, които не разбирах.

Започна да ми се гади. Звуците се усилиха и накрая за малко да се разпищя и аз. После най-неочаквано лодката забави ход. Звуците утихнаха и мъглата се разсея. Светлините на града отново блеснаха, по-ярки и отпреди.

Над нас изникна мост, много по-висок от лондонските. Стомахът ми се обърна. Вляво видях познати очертания: сградата на „Крайслер“, Емпайър Стейт Билдинг.

— Не може да бъде — възкликнах. — Ню Йорк.

Сейди не беше по-добре от мен, направо бе посиняла.

Още държеше на ръце Кифличка, която беше затворила очи и като че ли мъркаше.

— Не може да бъде — повтори Сейди. — Пътували сме само няколко минути.

Но ето че се носехме по Ист Ривър, точно под моста Уилямсбърг. Плъзнахме се и спряхме на малък кей, откъм страната на Бруклин. Пред нас се простираше промишлена зона с купчини скрап и стари строителни машини. В средата, точно край реката, се извисяваше огромен заводски склад със заковани с дъски прозорци и стени, изпъстрени с графити.

— Това не е никаква къща — отбеляза Сейди.

Наистина беше изумително схватлива.

— Я погледни още веднъж — посочи Еймъс горния край на сградата.

— Ама как… как… — подхванах, но не успях да довърша.

И аз не знаех как не съм забелязал нещо, което е повече от очевидно: пететажна къща, кацнала като още един етаж на торта върху покрива на склада.

— Няма как да построиш там горе къща.

— Дълго е за обясняване — отвърна Еймъс. — Но ни трябваше място, където да се усамотяваме.

— И това тук е източният бряг — намеси се и Сейди. — В Лондон ти спомена, че баба и дядо също живеят на източния бряг.