Рик Риърдън - Червената пирамида

Еймъс се усмихна.

— Да. Браво на теб, Сейди. В древността източният бряг на Нил винаги се е смятал за място на живите, място, откъдето изгрява слънцето. Мъртвите са били погребвани на западния бряг на реката. Смятало се е, че ако живееш на него, не ти върви в живота и дори си в опасност. Този обичай и досега се спазва от нашия… от нашия народ.

— Нашия народ ли? — попитах аз, но Сейди ме прекъсна и също зададе въпрос.

— Значи не можеш да живееш в Манхатън?

Еймъс погледна свъсен към другия бряг на реката и Емпайър Стейт Билдинг.

— Манхатън си има други проблеми. Други богове. Най-добре е да бъдем отделно.

— Други какви ? — възкликна настойчиво Сейди.

— Нищо, нищо — рече Еймъс и мина покрай нас, за да отиде при кормчията.

Грабна шапката и шлифера — отдолу не се показа никой. Кормчията просто го нямаше. Еймъс си сложи бомбето, сгъна шлифера и го преметна през ръка, а после посочи към металната стълба отстрани на склада — тя водеше чак до къщата на покрива.

— Всички да слизат на брега — подкани той. — И добре дошли в Двайсет и първи ном.

— Гном ли? — попитах аз, докато се качвах след него по стълбите. — Джудже?

— За Бога, не — отговори Еймъс. — Мразя гномове. Смърдят.

— Но нали каза…

— Ном . Н-о-м. Област, окръг. Понятието е достигнало до нас от дълбока древност, когато Египет е бил разделен на четиридесет и две провинции. Днес системата е малко по-различна. Пръснали сме се по цялата земя. Светът е разделен на триста и шейсет нома. Египет, разбира се, е Първият. Голям Ню Йорк пък е Двайсет и първият.

Сейди ме погледна и завъртя пръст до слепоочието си.

— Не, Сейди — опроверга я Еймъс, без да се обръща. — Не съм луд. Има много неща, които трябва да научиш.

Качихме се по стълбата. Погледнах нагоре към къщата, но ми беше трудно да разбера какво виждам. Постройката беше висока най-малко петнайсет метра, беше построена от огромни късове варовик и имаше алуминиева дограма. Около прозорците бяха издълбани йероглифи, а стените бяха осветени и така сградата приличаше на нещо средно между съвременен музей и древен храм. Но най-странното бе, че обърнех ли поглед, цялата къща сякаш изчезваше. Опитах няколко пъти, за да съм сигурен. Погледнех ли сградата с крайчеца на окото, нея я нямаше. Трябваше да се взра много съсредоточено, за да я видя отново, и дори за това се искаше голяма воля.

Еймъс спря пред входа, който беше с размерите на гаражна врата: масивен квадрат от тъмно дърво, по което не забелязах ръкохватка или ключалка.

— Първо ти, Картър.

— Хм, а как да…

— Ти как мислиш?

Страхотно, няма що — поредната загадка. Идеше ми да предложа да грабнем Еймъс и да ударим като с таран с главата му вратата, за да видим дали ще се получи. Но погледнах още веднъж вратата и ме обзе много странно чувство. Протегнах ръка. Бавно, без да докосвам вратата, вдигнах длан и вратата последва движението: плъзна се нагоре, докато не се скри в тавана.

Сейди ме погледна изумена.

— Ама как…

— Не знам — признах си, леко смутен. — Може би сензор, който реагира на движение?

— Интересно — отбеляза донякъде разтревожен Еймъс. — Лично аз не бих го направил така, но ти се справи чудесно. Наистина чудесно.

— Май трябва да благодаря.

Сейди се опита да влезе първа, но още щом прекрачи прага, Кифличка измяука злобно и беше на път да я изподраще и да се отскубне от ръцете й.

Сейди отстъпи назад.

— Какво те прихваща, котко?

— Ами да — намеси се Еймъс. — Извинявай. — Той сложи длан върху главата на котката и каза много официално: — Можеш да влезеш.

— Котката трябва да получи разрешение, така ли? — поинтересувах се аз.

— Обстоятелствата са необичайни — уточни Еймъс, което не обясняваше нищо, но той влезе, без да казва и думица повече.

Последвахме го и този път Кифличка остана спокойна.

— О, Господи… — ахна смаяна Сейди.

Извърна глава нагоре, за да види тавана, и аз си помислих, че ще се задави с дъвката си.

— Да — рече Еймъс. — Това е Голямата зала.

Виждах защо я нарича така. Таванът с кедрови греди по него беше висок колкото четири етажа и се крепеше на каменни колони с изсечени по тях йероглифи. Стените бяха украсени с какви ли не странни музикални инструменти и древноегипетски оръжия. Помещението беше опасано с балкони на три равнища и с редици врати, всичките обърнати към средата. Камината беше толкова огромна, че в нея преспокойно можеше да спре кола, а отгоре имаше телевизор с плазмен екран. Тежки кожени дивани бяха разположени от двете страни. На пода имаше килим от змийска кожа с тази малка подробност, че бе дълъг дванайсет метра и широк четири и половина метра — бе по-голям от която и да е змия на света. През стъклените врати видях отвън тераса, опасваща цялата къща. Насред нея имаше плувен басейн, маса за хранене и вкопано в земята огнище с разгорял се огън. А в дъното Голямата зала завършваше с две двойни врати с Окото на Хор над тях, които бяха заключени с по пет-шест катинара. Какво ли имаше зад тях?