Рик Риърдън - Червената пирамида

Нямах представа за какво ми говори, но дядо явно го разбираше.

— Стига с тези суеверия! — рече той. — Казах ти вече, не ни занимавай с тях.

Еймъс посочи задния двор. През стъклената врата се виждаше как по Темза проблясват светлини. Нощем гледката беше много красива, защото не се забелязваше колко запуснати са някои сгради.

— Суеверия, а? — попита Еймъс. — Въпреки това сте взели жилище на източния бряг на реката.

Дядо почервеня още повече.

— Рюби настоя. Смяташе, че това ще ни предпази. Но грешеше за много неща, нали? Като начало вярваше на теб и на Джулиъс.

Еймъс дори не трепна. Миришеше интересно: на старовремски подправки, на копър и кехлибар, на благовонията по магазините в Ковънт Гардън.

Той си допи чая и погледна право към баба.

— Знаете какво е започнало, госпожо Фауст. Полицаите са последното, от което трябва да се притеснявате.

Баба преглътна.

— Ти… ти си променил мислите на следователя. Накарал си го да депортира Сейди.

— В противен случай щяхме да станем свидетели как задържат децата под стража — отбеляза Еймъс.

— Я чакай — намесих се и аз. — Променил си мислите на следователя Уилямс ли? Как?

Еймъс сви рамене.

— Не за постоянно. Всъщност трябва за час-час и нещо да се доберем до Ню Йорк, докато следователят Уилямс не е започнал да се чуди защо ви е пуснал.

Картър се засмя невярващо.

— Не можеш за един час да стигнеш от Лондон до Ню Йорк. Дори с най-бързия самолет…

— Да — съгласи се Еймъс. — Със самолет не можеш. — Той се извърна отново към баба така, сякаш всичко вече е уредено. — Картър и Сейди ще бъдат в безопасност само там, госпожо Фауст. Знаете го. Ще дойдат в къщата в Бруклин. Там мога да ги защитя.

— Значи имаш къща — повтори Картър. — В Бруклин.

Еймъс му се усмихна развеселено.

— Семейната къща. Там няма да ви застрашава нищо.

— Но татко…

— Засега не можеш да му помогнеш — рече тъжно мъжът. — Съжалявам, Картър. Ще ти обясня по-късно, но Джулиъс би искал да сте на сигурно място. Затова да не губим време. Опасявам се, че аз съм единственото, което имате.

„Доста грубичко“, помислих си аз. Картър погледна към баба и дядо. После кимна мрачно. Знаеше, че те не го искат при себе си. Картър им напомняше татко. Да, да, беше глупаво само заради това да не приемаш внука си, но те си бяха такива.

— Е, Картър може да направи каквото иска този човек — намесих се. — Но аз живея тук . И няма да ходя никъде с някакъв непознат.

Погледнах баба, за да ме подкрепи, но тя се беше вторачила в дантелените покривчици по масата, сякаш изведнъж й бяха станали много интересни.

— Дядо, наистина…

Но той също не ме погледна в очите. Извърна се към Еймъс.

— Можете ли да ги изведете от страната?

— Я чакайте! — започнах да недоволствам аз.

Еймъс се изправи и изтръска трохите по сакото си. Отиде на вратата за вътрешния двор и се взря в реката.

— Много скоро полицаите ще се върнат. Кажете им каквото решите. Няма да ни намерят.

— Значи смяташ да ни отвлечеш ? — вцепених се аз. Погледнах Картър. — Направо не е за вярване, нали?

Той сложи на рамо каишката на работната чанта. После се изправи, сякаш се готвеше за тръгване. Може би просто искаше да се махне от къщата на баба и дядо.

— Как смяташ да се доберем за един час до Ню Йорк? — попита брат ми Еймъс. — Каза, че няма да е със самолет.

— Да — потвърди Еймъс.

Долепи пръст до прозореца и нарисува върху изпотеното стъкло нещо — поредния тъп йероглиф.

— Лодка — казах аз, после си дадох сметка, че съм превела йероглифа на глас, а уж не би трябвало да го мога.

Еймъс се взря в мен над кръглите си очила.

— Как успя да…

— Ами това последното прилича на лодка — изпелтечих. — Но едва ли си имал предвид такова нещо. — Нелепо е.

— Виж! — извика Картър.

Долепих се до него на вратата за вътрешния двор. На кея беше закотвена лодка. Но не каква да е. Египетска, от тръстика, с две факли, запалени отпред, и с голям румпел отзад. При румпела беше застанал мъж с черен шлифер и бомбе — вероятно шлифера и бомбето на Еймъс.

Признавам си, онемях — както никога.

— И с това ще стигнем до Бруклин… — рече Картър.

— Не е зле да тръгваме — подкани Еймъс.

Завъртях се рязко към баба.

— Много те моля, бабо!

Тя избърса сълзата, потекла по бузата й.

— За твое добро е, скъпа. Вземи и Кифличка.

— А, да — каза Еймъс. — Да не забравим котката.

Той се обърна към стълбите. Сякаш по знак Кифличка се спусна като стрела на леопардови петна и ми се метна в ръцете. А не го прави никога .