Рик Риърдън - Червената пирамида

Все пак най-изумителна бе статуята в средата на Голямата зала. Беше висока десет метра и цялата от черен мрамор. Познах, че е на египетски бог, защото фигурата беше с тяло на човек и с глава на животно — нещо като щъркел или чапла, с дълга шия и наистина много дълга човка.

Богът беше облечен по старовремски — с поличка, пояс и риза по врата. В едната си ръка държеше пръчица за писане, а в другата — разгърнат свитък, сякаш току-що беше нарисувал йероглифа отгоре: ankh — египетския кръст със заоблен връх, — в правоъгълник около горния му край.

— Ето го! — ахна Сейди. — Per Ankh.

Погледнах я невярващо.

— Добре де, как разчиташ такова нещо?

— Не знам — призна си тя. — Но си е очевидно, нали? Горният край е като план на къща.

— Откъде разбра? Някакъв правоъгълник и нищо повече.

Работата беше там, че Сейди се оказа права. Познах символа и той наистина се състоеше от рисунка на къща с вход, това обаче не би трябвало да е очевидно за повечето хора, особено за хора с името Сейди. Въпреки това тя бе повече от сигурна.

— Къща е — настоя. — А картинката отдолу е Ankh, символът на живота. Per Ankh — Дом на живота.

— Браво на теб, Сейди — похвали я възхитен Еймъс. — А това тук е статуя на единствения бог, на когото и досега му е разрешено да влиза в Дома на живота — поне при обичайни обстоятелства. Позна ли го, Картър?

Точно тогава се сетих: това беше ибис, египетска речна птица.

— Тот — казах. — Богът на знанията. Изобретил е писмеността.

— Точно така — потвърди Еймъс.

— А защо е с глава на звяр? — полюбопитства Сейди. — Всички тези египетски богове с глави на животни. Смешни са.

— Обикновено не изглеждат така — възрази Еймъс. — На живо де.

— На живо ли? — възкликнах. — Я стига. Говориш така, сякаш си ги виждал лично.

Изражението му не ми вдъхна увереност. Еймъс имаше вид на човек, който си е спомнил нещо неприятно.

— Боговете могат да се явят в различен облик, обикновено изцяло човешки или изцяло животински, но се случва да ги видиш и така: полухора, полуживотни. Сам разбираш, те са първични сили, нещо като мост между човека и природата. Изобразяват ги с глави на зверове, за да покажат, че те съществуват едновременно в два различни свята. Разбирате ли?

— Аз не разбирам нищо — отвърна Сейди.

— Хмм . — Еймъс явно не беше изненадан. — Да, предстои ни сериозно обучение. При всички положения богът пред вас — Тот, е основал Дома на живота и тази къща тук е негово седалище в окръга. Или най-малкото… беше. От членовете на Двайсет и първи ном съм останал само аз. Е, сега вече тук сте и вие.

— Я чакай. — Имах толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна. — Какво представлява Домът на живота? Защо в него пускат само Тот и защо ти…

— Разбирам как се чувстваш, Картър — усмихна се състрадателно Еймъс. — Но има неща, които е за предпочитане да обсъждаме на светло. Трябва да поспите и не искам да сънувате кошмари.

— Мислиш, че мога да заспя ли?

— Мяу — обади се Кифличка и се протегна в ръцете на Сейди, после отвори широко уста и се прозина.

Еймъс плесна с ръце.

— Хуфу!

Помислих, че е кихнал, защото Хуфу е странно име, но точно тогава на стълбището изникна дребосък с ръст към метър, златиста козина и морава фланела, който заслиза бързо към нас. Трябваше да мине известно време, докато видя, че това е песоглавец, облечен във фланелка на отбора „Лос Анджелис Лейкърс“.

Песоглавецът направи във въздуха кълбо и се приземи пред нас. Оголи зъби и нададе звук — нещо средно между рев и оригване. Дъхът му миришеше на люти царевични пръчици „Дорито“.

Единственото, което се сетих да кажа, бе:

— „Лейкърс“ е отборът на моя град!

Песоглавецът се шляпна с две ръце по главата и се оригна още веднъж.

— О, Хуфу те харесва — отбеляза Еймъс. — Ще се сприятелите много.

— Така значи. — Сейди изглеждаше зашеметена. — Имаш за лакей песоглавец. Защо пък не?

Кифличка измърка в ръцете й така, сякаш песоглавецът изобщо не я притесняваше.

— Ух ! — изсумтя ми Хуфу.

Еймъс се засмя.

— Иска да си премерите силите, Картър. И да види дали те бива в играта.

Запристъпвах от крак на крак.

— О, така ли! Естествено! Може би утре. Но как разбираш…

— Опасявам се, Картър, че ще ти се наложи да свикнеш с много неща — отвърна мъжът. — Но ако искате да оцелеете и да спасите баща си, трябва да си починете малко.

— Извинявай — намеси се Сейди, — но наистина ли каза „да оцелеете и да спасите баща си“? Ще ни обясниш ли?