Рик Риърдън - Червената пирамида

Съществото се поклони, запристъпва и започна да се приближава, сякаш искаше да пошушне нещо на ухото на огнения мъж.

Точно когато си помислих, че Петльовите крака със сигурност ще се превърне в печено пиле, той каза на Огнения нещо, което не чух, но той запламтя по-ярко.

— Отлично! Направиш ли го, ще бъдеш възнаграден пребогато. Не го ли направиш…

— Разбрах, господарю.

— В такъв случай върви — подкани огненият мъж. — Дай воля на могъществото ни. Започни с дълговратите. Това би трябвало да ги накара да поомекнат. Събери малките и ги доведи при мен. Искам ги живи, още преди да са разбрали колко са силни. Не ме подвеждай.

— Няма, господарю.

— Финикс — повтори замислен огненият мъж. — Много ми харесва. — Той показа с широко движение на ръката хоризонта, сякаш си представяше как градът гори. — Скоро ще възкръсна от пепелта. Какъв чудесен подарък за рождения ми ден!

Събудих се с разтуптяно сърце отново в собственото си тяло. Беше ми горещо, сякаш онзи, огненият, е подпалил и мен. После видях, че върху гърдите ми се е проснала котка.

Кифличка ме погледна с притворени очи.

— Мяу.

— Как влезе тук? — промърморих.

Седнах и за миг не бях сигурен къде съм. В хотел в поредния град? За малко да повикам татко… точно тогава си спомних.

Вчера. Музеят. Саркофагът.

Всичко това се стовари върху мен така, че едвам си поех дъх.

„ Престани — казах си. — Нямаш за кога да скърбиш. “ Ще прозвучи странно, но гласът в главата ми сякаш беше на друг — на по-стар и по-силен човек. Това може би беше добър знак или аз просто полудявах.

„ Не забравяй какво си видял — предупреди гласът. — Той е по петите ти. Трябва да си готов .“

Потреперих. Искаше ми се да вярвам, че току-що ми се е присънил кошмар, но знаех, че не е така. От вчера се бях нагледал на какво ли не и вече не се съмнявах в онова, което съм видял. Докато съм спал, наистина бях напуснал тялото си. И наистина се бях озовал във Финикс — на хиляди километри оттук. И там беше огненият мъж. Не разбирах докрай какво е казал, но той беше споменал как ще прати силите си да заловят малките. Хм, кои ли бяха тези малки?

Кифличка скочи от леглото и подуши поставката за глава от слонова кост — гледаше ме така, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Твоя е — казах й. — Неудобна е.

Котката положи глава на нея и ме погледна с укор.

— Мяу .

— Щом твърдиш.

Станах от леглото и си взех душ. Когато се опитах да се облека, установих, че през нощта старите ми дрехи са изчезнали. Всичко в гардероба беше моят размер, но бе съвсем различно от обичайното ми облекло: торбест панталон на шнур и широки ризи, всички от бял ленен плат, и наметала за студено време, с каквито ходят фелахите , египетските селяни. Не бяха точно моят стил, но…

Сейди обича да ми натяква, че съм нямал стил. Мърмори, че се обличам като дядка: с ризи с копчета на яката, с панталони и официални обувки. Е, и така да е. Какво толкова. Татко винаги ме е учил, че трябва да се обличам възможно най-добре.

Помня първия път, когато ми го обясни. Бях на десет години. Пътувахме към атинското летище, навън сигурно беше четиридесет градуса и аз недоволствах, че искам да облека къс панталон и тениска. Толкова ли не можеше да съм облечен както ми е удобно? Онзи ден не отивахме на важно място, просто си пътувахме.

Татко ме хвана за рамото.

— Вече порастваш, Картър. Чернокож си. Хората ще те съдят по-строго и ти трябва да изглеждаш винаги безупречно.

— Не е справедливо! — продължих да упорствам.

— Справедливостта не означава всички да получават едно и също — възрази татко. — Справедливостта означава всички да получават каквото им е нужно. А единственият начин да получаваш каквото ти е нужно е сам да направиш така, че това да се случи. Разбра ли?

Отвърнах, че не. Но пак правех каквото ми кажеше той: интересувах се от Египет, от баскетбол и от музика. Пътувах само с един куфар. Обличах се както искаше татко, защото той обикновено беше прав. Всъщност не знам някога да не е бил прав… до онази вечер в Британския музей.

Така че облякох ленените дрехи от гардероба. Чехлите бяха удобни, макар и да се съмнявах, че с тях ще мога да тичам.

Вратата към стаята на Сейди беше отворена, нея обаче я нямаше там.

Пак добре, че и вратата на моята вече не беше заключена. Котката тръгна с мен и ние слязохме долу, като минахме покрай много незаети стаи. В къщата спокойно можеха да пренощуват сто души, а тя си стоеше празна и тъжна.