Рик Риърдън - Червената пирамида

Както си спях, усетих, че ставам безтегловен. Извисих се, обърнах се и се видях как спя долу.

„ Умирам “, помислих си. Но не беше и това. Аз не бях призрак. Имах ново бляскаво златисто тяло, ала не с ръце, а с криле. Бях някаква птица. /_Не, Сейди, не пиле. Бъди така любезна да ме оставиш да разкажа нататък!/_

Знаех, че не сънувам, защото сънищата ми не са цветни. И със сигурност не сънувам с всичките си пет сетива. В стаята миришеше леко на жасмин. Чувах как в кутийката с джинджифилова лимонада, която бях отворил и бях оставил на нощното шкафче, се вдигат мехурчета. Усещах как студеният вятър духа в перата ми и забелязах, че прозорците са отворени. Не исках да ходя никъде, но силното течение ме вдигна и ме изнесе от стаята като листо в буря.

Светлините в къщата долу изчезнаха. Очертанията на Ню Йорк се замъглиха и се стопиха. Изстрелях се през мъглата и мрака, навсякъде около мен нашепваха странни гласове. Както по-рано същата вечер, на шлепа на Еймъс, на гърлото ми заседна буца. После мъглата се разсея и се озовах на друго място.

Носех се над гола планина. В долината в далечината се бяха разпрострели светлините на град с прави улици. Определено не беше Ню Йорк. Беше нощ, но въпреки това разбрах, че съм в пустиня. Вятърът беше толкова сух, че усещах кожата по лицето си като шкурка. Знам, няма никаква логика, но чувствах лицето си съвсем нормално, сякаш не се бях превърнал в птица. /_Добре де, Сейди. Наричай ме пилето с глава като на Картър. Сега доволна ли си?/_

На билото долу видях два силуета. Те явно не ме забелязваха и аз разбрах, че вече не светя. Всъщност си бях невидим и се носех в мрака. Не различавах добре силуетите, разбрах само, че не са на хора. Взрях се по-внимателно и видях, че единият е нисък и набит, без косми, със слузеста кожа, която проблясваше в светлината на звездите — нещо като земноводно, застанало на задни крака. Другият беше висок и слаб като върлина, краката му бяха като на петел. Не различих много добре лицето му, но то изглеждаше червено, влажно и… е, достатъчно е да кажа как се зарадвах, че не го виждам добре.

— Къде е? — изграчи притеснен силуетът с вид на жабок.

— Още не е намерил в кого да се всели за постоянно — укори го другият с петльовите крака. — Може да се появява само за кратко.

— Сигурен ли си, че мястото е тук?

— Да, глупако. Той ще се появи веднага щом…

На хребета изникна огнен силует. Двете твари се хвърлиха на земята и запълзяха в пръстта, а аз се замолих като луд наистина да съм невидим.

— Господарю! — рече жабокът.

Беше тъмно и новодошлият почти не се виждаше — просто силует на мъж, очертан с пламъци.

— Как се нарича това място? — попита той.

И още щом го изрече, разбрах със сигурност, че това е нападателят на татко от Британския музей. Страхът, сковал ме там, внезапно ме плисна отново и аз се вцепених. Спомних си как се опитах да вдигна онзи тъп камък и да го хвърля, но не успях да направя дори това. Бях подвел татко във всичко.

— Господарю — подхвана Петльовите крака. — Планината се казва Камълбак 3 3 Букв. Камилска гърбица (англ.) — планина в американския град Финикс. — Б.пр. . А Градът — Финикс 4 4 Букв. Феникс (англ.). — Б.пр. .

Огненият мъж се засмя така, сякаш изтътна гръм.

— Финикс! Колко уместно. И в тази пустиня съм си като у дома. Сега остава да я изпепелим, за да не остане в нея живот. Редно е пустинята да е безплодно място, не мислите ли?

— О, да, господарю — съгласи се Жабока. — Но останалите четирима?

— Единият вече е вкаран в гроба — отговори огненият мъж. — Втората е немощна. Лесна е за манипулиране. Остават само двама. И много скоро ние ще се справим и с тях.

— Ъъъ… как? — попита Жабока.

Огненият мъж запламтя още по-ярко.

— Много си любопитен за попова лъжичка.

Той посочи с пръст Жабока и от кожата на клетата твар започна да се вдига пушек.

— Не! — примоли се Жабока. — Нееее!

Не издържах да гледам повече. Не искам да описвам какво видях. Но ако сте чували какво става, когато жестоки деца сипват сол върху охлюв, ще получите представа какво е сполетяло и Жабока. Скоро от него не остана нищо.

Уплашен, Петльовите крака отстъпи назад. Не го винях.

— Тук ще вдигнем мой храм — заяви огненият мъж, сякаш не се е случило нищо. — Тази планина може да служи за място, където да ме почитат. Щом всичко бъде готово, ще призова най-страшната буря, каквато е имало някога. Ще прочистя всичко. Всичко .

— Да, господарю — побърза да се съгласи Петльовите крака. — И с ваше разрешение, господарю, ще увеличите могъществото си…