Рик Риърдън - Червената пирамида

Той се помъчи да си види веждите, после се свъси.

— И така, Сейди, сигурен съм, че ви е много тежко. Разбирам, искате да защитите доброто име на баща си. Но него вече го няма…

— Как така го няма, просто се спусна с ковчега под пода — настоях аз. — Не е мъртъв.

Следователят Уилямс разпери ръце.

— Съжалявам много, Сейди. Но трябва да установим защо е извършил това… хм…

— Кое?

Той се прокашля притеснено.

— Баща ви е унищожил безценни артефакти и очевидно е загинал. Много бихме искали да знаем защо.

Зяпнах го.

— Нима твърдите, че баща ми е терорист? Вие да не сте полудели ?

— Свързахме се по телефона с някои от колегите на баща ви. Доколкото разбрах, след смъртта на майка ви той е започнал да се държи доста странно. Затворил се е в себе си и се е отдал на науката, като е прекарвал все повече време в Египет…

— Той, да му се не види, е египтолог! Вместо да задавате тъпи въпроси, не е зле да го потърсите!

— Сейди — рече мъжът и аз долових по гласа му, че му иде да ме удуши. Колкото и да е странно, често ми се случва с възрастни. — В Египет има екстремистки групировки, които са против това египетски артефакти да се пазят в музеите на чужди държави. Не е изключено тези хора да са се свързали с баща ви. И може би той е станал в страната ни лесна мишена за тях. Ако сте го чували да споменава някакви имена…

Минах като хала покрай него и отидох на прозореца. Бях толкова ядосана, че почти не можех да мисля. Отказвах да повярвам, че татко е мъртъв. Не, не и не. И че бил терорист! Как ли пък не. Защо възрастните са толкова тъпи? Все повтарят: „Говори истината“, а кажеш ли я, не ти вярват. И защо човек да е откровен?

Погледнах надолу към тъмната улица. Изведнъж се вцепених още повече. Взрях се в мъртвото дърво, където се бях срещнала с татко. Там, в слабата светилна на уличната лампа, стоеше онзи набит тип с черния шлифер, кръглите очила и бомбето, когото татко беше нарекъл Еймъс — гледаше ме.

Сигурно е трябвало да се уплаша, задето някакъв непознат се е вторачил от тъмното в мен. Но върху лицето му се четеше голяма загриженост. И той ми се струваше много познат. Щях да полудея, че не мога да се сетя откъде.

Следователят се прокашля зад мен.

— Никой не обвинява вас, Сейди, за атентата в музея. Разбираме, че сте замесена против волята си.

Обърнах се към него.

— Против волята ми ли? Точно аз заключих с веригата уредника в кабинета му.

Веждата на мъжа пак запълзя нагоре.

— Дори да е така, със сигурност не сте разбирали какво е намислил баща ви. Може би е замесен брат ви?

— Картър ли? — изсумтях аз. — Я стига!

— Значи сте решили да защитавате и него. Смятате го за истински брат, така ли?

Не можех да повярвам на ушите си. Идеше ми да фрасна по лицето следователя.

— За какво намеквате? Че не изглежда като мен ли?

Мъжът примига.

— Исках само да кажа, че…

— Знам какво сте искали да кажете. Разбира се, че ми е брат!

Следователят Уилямс вдигна ръце, сякаш се защитаваше, но на мен още ми вреше и кипеше. Колкото и да ме дразнеше Картър, мразех да ми подмятат, че всъщност нямаме роднинска връзка, и да гледат изумено баща ми, ако той им кажеше, че тримата сме от едно семейство… сякаш сме направили пакост. Тъпият доктор Мартин в музея. Следователят Уилямс. Случваше се всеки път, щом ние с татко и Картър се появехме заедно. Ама всеки.

— Извинявайте, Сейди — подхвана пак следователят. — Искам само да се уверя, че сме отделили невинните от виновните. За всички ще бъде много по-лесно, ако ни съдействате. С каквато и да било информация. С всичко, което е казал баща ви. Например ако съобщите дали е споменавал някого.

— Еймъс — изпелтечих колкото да видя реакцията му. — Баща ми се срещна с един тип на име Еймъс.

Следователят Уилямс въздъхна.

— Сейди, не е могъл да се срещне с него. Знаем го със сигурност. Преди по-малко от час разговаряхме по телефона с Еймъс, той си беше вкъщи в Ню Йорк.

— Не е в Ню Йорк — отсякох аз. — Точно под…

Погледнах през прозореца, но Еймъс го нямаше. Съвсем в негов стил.

— Невъзможно! — рекох.

— Именно — съгласи се следователят.

— Но той беше тук! — възкликнах аз. — Кой е този човек? От колегите на татко ли е? Как разбрахте, че трябва да му се обадите?

— Наистина, Сейди. Крайно време е да спрете с преструвките.

— С преструвките ли?

Следователят се взря за миг в мен, после стисна зъби, сякаш бе взел решение.

— Вече чухме истината от Картър. Не исках да ви разстройвам, но той си каза всичко. Осъзнава, че вече няма смисъл да защитава баща си. Вие също бихте могли да ни помогнете и няма да предявим обвинения срещу вас.