Рик Риърдън - Червената пирамида

Бръкна в джоба си и извади синя книжка — американски паспорт. Метна го в скута на Картър.

— Депортиран сте — оповести следователят. — Длъжен сте да напуснете страната до двайсет и четири часа. Ако ни трябвате отново за разпит, ще се свържем с вас чрез ФБР.

Картър зяпна от учудване. Погледна ме и аз разбрах, че не ми се е счуло и следователят наистина е казал тези странни думи. Беше сменил посоката на сто и осемдесет градуса. Уж се канеше да ни арестува. Бях сигурна. А после най-неочаквано заяви, че щял да депортира Картър. Дори другите полицаи се объркаха.

— Шефе! — обади се жената. — Сигурен ли си, че…

— Тихо, Линли. Двамата можете да си тръгвате.

Ченгетата се поколебаха, но Уилямс им показа с ръка да си ходят. Тогава те се изнесоха и затвориха след себе си вратата.

— Я чакайте — каза Картър. — Баща ми е изчезнал, а вие искате да напусна страната, така ли?

— Баща ви или е мъртъв, или е избягал — отвърна следователят. — Най-добре е да ви депортираме. Вече е уредено.

— С кого? — попита недоволно дядо. — Кой е разрешил?

— Ами… — Следователят погледна тъпо. — Съответните органи. Повярвайте, това е за предпочитане пред затвора.

Картър беше направо смазан, за да говори, но преди да ми е домъчняло за него, следователят Уилямс се извърна към мен.

— Вие също, госпожице.

Все едно стовари върху мен парен чук.

— Депортирате и мен ли? — попитах. — Че аз живея тук!

— Американска гражданка сте. И при тези обстоятелства е най-добре да се приберете у дома.

Зяпнах го. Не помнех друг дом освен този. Тук бяха съучениците ми, моята стая, всичко познато.

— Къде ще отида?

— Господин следователю — намеси се с треперещ глас баба. — Не е честно. Не мога да повярвам…

— Ще ви дам малко време да се сбогувате — прекъсна я той. После се свъси, сякаш изумен от постъпките си. — Аз… аз трябва да тръгвам.

Нямаше никаква логика и следователят явно го осъзнаваше, но въпреки това се запъти към входната врата. Когато я отвори, за малко да скоча от креслото, защото отпред стоеше мъжът в черно, Еймъс. Беше изгубил някъде шлифера и бомбето, но пак беше с костюма на райета и кръглите очила. В сплетената му на плитки коса проблясваха златни мъниста.

Мислех, че следователят ще каже нещо или ще се изненада, но той дори не обърна внимание на Еймъс. Мина точно покрай него и се скри в нощта.

Еймъс влезе вътре и затвори вратата. Баба и дядо станаха от канапето.

— Ти — ревна дядо. — Би трябвало да се досетя. Ако бях по-млад, щях да те направя на пихтия.

— Здравейте, господин и госпожо Фауст. — Той ни погледна с Картър така, сякаш сме проблем, който трябва да се реши. — Време е да поговорим.

Еймъс се разположи, все едно си е у дома. Седна на канапето и си сипа чай. Отхапа от сладкиша, което си беше опасно, защото сладкишите на баба са направо ужасни.

Мислех, че главата на дядо ще се пръсне. Той почервеня до мораво. Застана зад Еймъс и вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, но той продължи да си дъвче сладкиша.

— Седнете, моля ви — каза ни.

И всички седнахме. Това беше най-странното — сякаш чакахме да ни нареди. Дори дядо пусна ръка и заобиколи канапето. Седна с отвратена въздишка до Еймъс.

Той отпи от чая и ме погледна донякъде недоволно. „Не е честно“, помислих си. Не изглеждах чак толкова ужасно, ако отчетем какво ни се беше струпало на главата. После Еймъс премести поглед към Картър и изсумтя.

— Точно сега е много неподходящо — промърмори. — Но няма друг начин. Налага се да дойдат с нас.

— Моля? — казах аз. — Няма да ходя никъде с някакъв непознат със сладкиш по лицето!

Еймъс наистина имаше трохи по лицето, но явно му беше все едно, защото не си направи труда да провери.

— Не съм непознат, Сейди — възрази. — Толкова ли не помниш?

Тръпки ме побиха, когато го чух да ми говори толкова свойски. Изпитах чувството, че би трябвало да го познавам. Погледнах Картър, но и той изглеждаше не по-малко озадачен от мен.

— Не, Еймъс — рече разтреперана баба. — Не можеш да вземеш Сейди. Разбрали сме се нещо.

— Днес вечерта Джулиъс наруши уговорката — напомни той. — Знаеш, че не можете и занапред да се грижите за Сейди — след всичко, което се случи. Те имат само един шанс — да дойдат с мен.

— Защо пък ще ходим с теб някъде? — попита Картър. — За малко да се сбиеш с татко.

Еймъс погледна работната чанта върху коленете на Картър.

— Виждам, взел си чантата на баща си. Чудесно. Ще ти трябва. Колкото до сбиването, ние с Джулиъс сме го правили често. В случай че не си забелязал, Картър, се опитвах да го спра да не направи нещо прибързано. Ако ме беше послушал, сега нямаше да сте в това положение.