Рик Риърдън - Червената пирамида

Огненият мъж изсъска и се взря в мен по-внимателно.

— Така значи… това си ти.

Сградата се разтресе отново. Стената отсреща се пръсна подобна на бляскав светещ водопад. През дупката влязоха двама души: мъжът и момичето, които бяхме видели при Иглата, дрехите им се вихреха около тях. И двамата държаха жезли.

Огненият мъж се озъби. Погледна ме за последно и подметна:

— До скоро, малкият.

После цялото помещение лумна в пламъци. Огнената вълна изсмука всичкия въздух в белите ми дробове и аз се свлякох на пода.

Последното, което запомних, бе, че над мен са се надвесили непознатият с раздвоената брада и момичето в синьо. Чух, че мъжете от охраната тичат и се приближават с викове. Момичето приклекна над мен и извади от колана си дълъг извит нож.

— Трябва да побързаме — каза то на мъжа.

— Рано е — отвърна без желание той. Говореше със силен акцент, май френски. — Трябва да сме сигурни, преди да ги унищожим.

Затворих очи и изпаднах в безсъзнание.

/Я ми го дай този тъп микрофон./

Здрасти. Аз съм Сейди. Брат ми не става за разказвач. Съжалявам. Но сега ще слушате мен, значи всичко е наред.

Хайде да видим какво става. Взривът. Розетският камък, натрошен на милиард парчета. Огнен злодей. Татко в ковчег. Зловещ французин и млада арабка с нож. Ние в безсъзнание. Точно така.

Когато се окопитих, както би могло да се очаква, около нас се суетяха полицаи. Разделиха ни с брат ми. Не че имам нещо против. Той си е голям досадник. Но ме затвориха в кабинета на уредника и ме държаха вътре цяла вечност . И, да, използваха нашата верига за велосипед. Кретени.

Бях разбита, естествено. Току-що бях повалена в безсъзнание от някакво си огнено нещо. Бях видяла с очите си как натикват татко в саркофаг и го пускат надолу през пода. Опитах се да разкажа всичко това на полицаите, но на кого му пукаше? На никого.

И най-гадното: тресеше ме, сякаш някой ми беше пуснал във врата леденостудени иглички. Усетих го, щом погледнах светещите сини думи, които татко написа върху Розетския камък и които знаех какво означават. Вероятно семейно заболяване? Може ли знанията за скучни египетски неща да се предават по наследство? С този мой късмет…

Доста след като дъвката ми се бе разпаднала, в кабинета на уредника най-после дойде полицайка — да ме изведе. Не ми зададе никакви въпроси. Само ме натика в един полицейски автомобил и ме откара у нас. Дори тогава не ми разрешиха да обясня на баба и на дядо какво е станало. Полицайката само ме бутна в стаята ми и аз зачаках. Чаках и чаках.

Не обичам да чакам.

Засновах напред-назад. Стаята ми не е нищо особено, таванско помещение с прозорец, бюро и легло. Нямаше какво да правя там. Кифличка ми подуши краката и опашката й така настръхна, че заприлича на калистемон. Сигурно не обича да й мирише на музей. Изсъска и се скри под леглото.

— Много благодаря — промърморих.

Отворих вратата, но полицайката беше застанала на пост отпред.

— Следователят ще дойде всеки момент — заяви ми. — Стойте вътре, ако обичате.

Надзърнах долу — за миг видях как баба снове из стаята и кърши ръце, а Картър и следователят разговарят на канапето. Не чух какво казват.

— Може ли да отида само до тоалетната? — попитах аз полицайката.

— Не.

Тя ми затвори вратата под носа. Да си рече човек, че ще вдигна във въздуха тоалетната. Как ли пък не.

Извадих айпода и затърсих какво да си пусна. Не ми хареса нищо. Метнах го отвратена на леглото. Ако не ми се слуша музика, значи положението не е розово. Запитах се защо точно Картър трябва да разговаря пръв с полицая. Не беше честно.

Започнах да си играя с медальона, който ми беше дал татко. Никога не съм знаела със сигурност какво означава символът. Личи си, че медальонът на Картър е с око, докато моят прилича малко на ангел или може би на извънземен робот убиец.

Защо ли татко бе попитал дали е още у мен? Че къде другаде да бъде! Това е единственият подарък, който някога съм получавала от него. Е, ако не броим Кифличка, но при това поведение на котката не съм сигурна, че бих я нарекла точно подарък.

Така де, татко всъщност си ме изостави, когато бях на шест години. Единственото, което ме свързваше с него, беше медальонът. В добри дни си го гледам и си спомням с обич за баща си. В лоши дни (а те са значително повече) го запокитвам в другия край на стаята, тъпча го, проклинам татко, че не е до мен, и това, както съм установила, ми действа доста терапевтично. Но накрая винаги си слагам отново медальона.