Рик Риърдън - Червената пирамида

После се засмя много радостно.

— Блестящо, Картър. Почти приличаш на нормален тийнейджър! А татко би си помислил… — Тя ми сложи качулката на суичъра. — Татко би си помислил, че изглеждаш като безупречен магьосник, защото си именно това. А сега ела. Закуската ни чака във вътрешния двор.

Вече нагъвахме, когато при нас излезе и Еймъс — неговите дрехи бяха още по-изненадващи и от моите. Той беше облечен в чисто нов костюм с шоколадов цвят, палто и бомбе в тон с него. Обувките му бяха лъснати, кръглите очила — почистени, а косата му току-що беше сплетена на плитки със зърна кехлибар в тях. Двамата със Сейди го зяпнахме.

— Какво? — попита той.

— А, нищо — отговорихме ние в хор.

Сейди ме погледна и изрече само с уста: „Майко мила!“, после се зае отново с кренвиршите и яйцата. Аз се нахвърлих на палачинките. Филип се плацикаше щастлив в плувния басейн.

Еймъс седна при нас на масата. Щракна с пръсти и чашата му се напълни с кафе — като с магия. Аз вдигнах вежди. Еймъс не беше правил магии още от Демонските дни.

— Мисля да поизляза малко — оповести той. — Ще отскоча до Първи ном.

Ние със Сейди се спогледахме.

— Сигурен ли си, че е хубаво да го правиш? — попитах.

Еймъс отпи от кафето. Погледна отвъд река Ист, сякаш можеше да види чак във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Там са най-добрите вълшебници целители. Няма да отпратят човек, отишъл да търси помощ… дори мен. Мисля… мисля, че не е зле да опитам.

Гласът му беше пресеклив, сякаш щеше да заглъхне всеки момент. Но въпреки това Еймъс не беше говорил толкова много от седмици.

— Страхотно — рече Сейди. — Ние ще пазим къщата, нали, Картър?

— Да — потвърдих. — Иска ли питане!

— Може да отсъствам и по-дълго — уточни Еймъс. — Чувствайте се като у дома си. — Той се поколеба, сякаш избираше внимателно следващите думи. — И според мен не е зле да започнете да набирате хора. По света има много деца, потомци на фараони. Повечето не знаят кои са. Онова, което вие двамата казахте във Вашингтон — за преоткриването на пътя на боговете — може да е единственият ни шанс.

Сейди се изправи и целуна Еймъс по челото.

— Остави на нас, чичо. Имам план.

— Каква ужасна новина — възкликнах аз.

Еймъс успя да се усмихне. Стисна ръката на Сейди, после стана и преди да влезе вътре, ми разроши косата.

Аз отхапах още веднъж от палачинката и се учудих, че сутринта уж е прекрасна, а се чувствам тъжен, сякаш не ми достигаше нещо. Изведнъж толкова много неща се бяха оправили, че вероятно ме болеше още повече от онова, което не достигаше.

Сейди гребна от бърканите яйца.

— Сигурно е себично да искаме повече.

Погледнах я и си дадох сметка, че мислим за едно и също. Когато боговете бяха казали, че имаме подарък… Е, човек може да се надява на едно-друго, но както каза и Сейди, не бива да става алчен.

— Ще бъде трудно да пътуваме, ако трябва да ходим да набираме хора — подхванах предпазливо. — Двама непълнолетни без придружител.

Сейди кимна.

— Еймъс вече не е с нас. Няма кой да поеме отговорността. Мисля, че Хуфу не влиза в сметките.

И точно тогава боговете разкриха докрай подаръка си.

Някой каза от вратата:

— Май имате незаета длъжност.

Обърнах се и усетих как от плещите ми се смъкват хиляда тона бреме. На вратата се беше подпряла тъмнокоса жена в гащеризон като от леопардова кожа, със златисти очи и два много големи ножа в ръцете.

— Баст! — извика Сейди.

Богинята на котките се усмихна закачливо, сякаш беше намислила какви ли не лудории.

— Май някой повика придружител?

След няколко дена Сейди проведе дълъг телефонен разговор с баба и дядо Фауст в Лондон. Те не поискаха да говорят и с мен и аз не подслушвах. Когато се върна от Голямата зала, Сейди гледаше малко отнесено. Опасявах се — много се опасявах, — че й е мъчно за Лондон.

— Е? — попитах от немай-къде.

— Казах им, че сме добре — отвърна тя. — Те ми съобщиха, че вече не ги притеснявали от полицията заради взрива в Британския музей. Както личи, Розетският камък е бил върнат непокътнат.

— Като с магия — подметнах аз.

Сейди се подсмихна.

— В полицията са решили, че вероятно е избухнал газ и е станала злополука. Вече не подозират татко, нас също. Баба и дядо казаха, че можело да се върна в Лондон. След няколко седмици започва пролетният срок. Съученичките ми Лиз и Ема питали за мен.

Чуваше се само как огънят пука в камината. Изведнъж Голямата зала ми се стори по-голяма и празна.

Накрая казах: