Рик Риърдън - Червената пирамида

— Да, момичето ми. Моите мисли се сляха с твоите. Толкова се гордея с теб. И благодарение на Изида ми се струва, че също те познавам. — Тя се наведе напред и се усмихна съзаклятнически. — И аз обичам шоколадови карамели, макар че баба ти не даваше вкъщи да се държат бонбони.

От облекчение Сейди се усмихна.

— Знам, знам. Невъзможна е!

Имах чувството, че ще си бъбрят с часове, но точно тогава Залата на Съдилището се разтресе. Татко си погледна часовника, при което се запитах в коя ли часова зона в Земята на мъртвите се намираме.

— Да приключваме — подкани той. — Другите ни чакат.

— Какви други? — попитах аз.

— Един подарък, преди да си идете — кимна татко на мама.

Тя пристъпи напред и ми подаде парче сгънат черен лен с размерите на длан. Сейди ми помогна да го разгъна и вътре имаше нов амулет — приличаше на стълб, на дънера на дърво или…

— Това гръбнак ли е? — попита Сейди.

— Нарича се djed — обясни татко. — Моят символ — гръбнакът на Озирис.

— Охо! — промърмори Сейди.

Мама се засмя.

— Да, охо, символът наистина е много могъщ. Олицетворява устойчивостта, силата…

— Гръбнакът ли? — попитах аз.

— В буквалния смисъл на думата — погледна ме одобрително мама и аз отново изпитах чувството, че всичко се преобразява като на сън.

Не можех да повярвам, че стоя тук и си говоря с уж мъртвите си родители.

Мама сви пръстите ми върху амулета. Ръката й беше топла като на жив човек.

— Djed олицетворява и властта на Озирис — живота, възродил се от пепелта на смъртта. Точно това ти трябва, ако искаш да раздвижиш в другите кръвта на фараоните и да съградиш отново Дома на живота.

— В Дома няма да им хареса — вметна Сейди.

— Да, със сигурност няма — рече весело мама.

Залата на Съдилището се разтресе още веднъж.

— Време е — подкани татко. — Ще се видим отново, деца. Но дотогава се пазете.

— Най-вече от враговете си — допълни мама.

— И кажете на Еймъс… — Татко не се доизказа и се замисли. — Напомнете на брат ми, че египтяните вярват в силата на изгрева. Вярват, че всяка сутрин започва не като нов ден, а като нов свят.

Още преди да съм осъзнал какво означава това, Залата на Съдилището помръкна и ние се озовахме заедно с Анубис в тъмно поле.

— Ще ви покажа пътя — рече той. — Това ми е работата.

Той ни заведе на място в мрака, което не изглеждаше различно от всички останали. Но когато бутна с ръка, се отвори врата. Зад нея сияеше дневна светлина.

Анубис ми се поклони тържествено. Сетне погледна Сейди с дяволити пламъчета в очите.

— Беше… вдъхновяващо.

Тя се изчерви и го посочи, сякаш го обвиняваше.

— Още не сме приключили, господине. Очаквам да се грижиш за родителите ми. А следващия път, когато дойда в Земята на мъртвите, ще си поговорим хубаво.

Ъгълчетата на устата му помръднаха в усмивка.

— Изгарям от нетърпение.

Влязохме през вратата и се озовахме в двореца на боговете.

Изглеждаше точно както Сейди го беше описала след виденията си: извисили се каменни стълбове, пламтящи мангали, лъскав мраморен под и в средата на помещението — червено-черен престол. Около нас се бяха струпали богове. Много от тях не представляваха друго освен проблясваща светлина и огън. Някои бяха мрачни образи — ту човешки, ту на зверове. Познах няколко: Тот изникна пред мен като мъж с разрошена коса в лабораторна престилка, а после се превърна на зелен газ, Хатор, богинята с глава на крава, ме погледна озадачена, сякаш се беше сетила, че май съм участвал в случката с Вълшебната салца. Огледах се с надеждата да зърна Баст, но ми се сви сърцето. Нея явно я нямаше сред множеството. Всъщност не познавах повечето богове.

— На какво сме сложили началото? — пророни Сейди.

Разбрах я какво има предвид. Тронната зала беше пълна със стотици богове, важни и второстепенни, които се стрелкаха из двореца, образуваха нови форми и сияеха от сила. Цяла свръхестествена войска… и всички като че ли гледаха нас.

За радост до престола стояха двама стари приятели. Хор беше в пълни бойни доспехи, отстрани на хълбока си беше окачил меч khopesh. Очертаните му с черен молив очи: едното златно, другото сребърно, бяха все така пронизващи. Отстрани до него стоеше Изида в проблясваща бяла рокля и с криле от светлина.

— Добре дошли — пожела ни Хор.

— Хм, здрасти — отвърнах аз.

— Ама че език — промърмори Изида, при което Сейди изсумтя.

Хор показа с ръка престола.

— Знам мислите ти, Картър, затова ми се струва, че се досещам какво ще кажеш. Но трябва да те попитам още веднъж. Ще се присъединиш ли към мен? Можем да владеем земята и небето. На Маат й трябва водач.