Рик Риърдън: Червената пирамида

— Да, чух.

— Ще бъда по-силен, ако се вселя в теб. Докоснал си се само до повърхността на онова, което може да направи бойната магия. Можем да извършим велики дела и на теб ти е писано да оглавиш Дома на живота. Можеш да бъдеш цар с два престола.

Погледнах Сейди, но тя само сви рамене.

— Не ме гледай. Самата мисъл за това ми се струва ужасяваща.

Хор се извърна свъсен към Сейди, но истината бе, че бях съгласен с нея. Всички тези богове, които чакаха указания, всички тези магьосници, които ни мразеха — само при мисълта да ги оглавя ми се разтреперваха краката.

— Може би някой ден — казах аз. — Много по-късно.

Хор въздъхна.

— Пет хилядолетия, а пак не ги разбирам простосмъртните. Но… така да бъде.

Той се качи при престола и аз огледах насъбралите се богове.

— Аз, Хор, син на Озирис, смятам, че престолът на небето ми принадлежи по право — кресна той. — Каквото някога е било мое, пак трябва да бъде мое. Има ли някой, който го оспорва?

Боговете потрепериха и засияха. Някои се смръщиха. Един промърмори нещо, което прозвуча като „Сирене“, но може само да ми се е сторило. Зърнах Себек или може би някой друг бог на крокодилите, който се зъбеше в здрача. Но никой не оспори думите на Хор.

Той се разположи на престола. Изида му донесе гега и млатило — двата скиптъра на фараоните. Хор ги кръстоса върху гърдите си и всички богове му се поклониха.

Когато отново изправиха гръб, при нас дойде Изида.

— Картър и Сейди Кейн, вие направихте много, за да се възстанови Маат. Боговете трябва да съберат силите си и вие спечелихте за нас време, макар и да не знаем колко. Апоп няма да стои заключен вечно.

— Ще се задоволи с няколко века — подметна Сейди.

Изида се усмихна.

— При всички положения днес вие сте герои. Задължени сме ви, а ние, боговете, гледаме сериозно на задълженията си.

Хор стана от престола. Намигна ми и коленичи пред нас. Другите богове запристъпваха притеснени, но последваха примера му. Дори боговете в огнен вид понамалиха пламъците.

Сигурно съм изглеждал доста стъписан, защото, щом се изправи, Хор се засмя.

— Изглеждаш както онзи път, когато Зия ти каза…

— Да, можем ли да го пропуснем? — побързах да го прекъсна.

Има си сериозни недостатъци да допускаш един бог до мислите си.

— Вървете си с мир, Картър и Сейди — продължи Хор. — На сутринта ще намерите нашия подарък.

— Какъв подарък? — попитах нервно, защото, ако получех още един вълшебен амулет, щях да плувна в студена пот.

— Ще видите — обеща Изида. — Ще бдим над вас и ще чакаме.

— Точно това ме плаши — намеси се Сейди.

Изида махна с ръка и най-неочаквано ние се пренесохме на терасата на голямата къща в Бруклин, сякаш нищо не е било.

Сейди се извърна натъжена към мен.

— Вдъхновяващо.

Аз вдигнах ръка. Амулетът djed в ленената кърпа светеше и беше топъл.

— Имаш ли представа какво прави това тук?

Тя примига.

— Хм? О, все ми е едно. Как изглеждаше според теб Анубис?

— Как ли… като момче. Е, и?

— Като красиво момче или като мърляво момче с глава на псе?

— Вероятно… не, не беше с глава на псе.

— Така си и знаех! — Сейди ме посочи, сякаш беше спечелила в спор. — Красиво момче. Така си и знаех!

Тя се усмихна смешно, завъртя се и изтича в къщата.

Както сигурно вече съм ви споменал, сестра ми си е особнячка.

На другия ден получихме подаръка на боговете.

Събудихме се и видяхме, че къщата е поправена напълно, до най-малките подробности. Беше свършено всичко — неща, за които щеше да ни трябва още един месец работа.

Първото, което намерих, бяха новите дрехи в гардероба и след миг колебание ги облякох. Слязох долу и видях, че Хуфу и Сейди подскачат около ремонтираната Голяма зала. Хуфу беше с нова тениска на „Лейкърс“ и със съвсем нова баскетболна топка. Вълшебните метли и парцали се бяха втурнали да чистят, както обикновено. Сейди ме погледна и се усмихна — после обаче върху лицето й се изписа стъписване.

— Картър, с какво… с какво си облечен?

Слязох по стълбите — бях още по-смутен. Днес сутринта гардеробът ми беше предложил няколко възможности, а не само широки ленени дрехи. Там бяха старите ми дрехи — току-що почистени: риза с копченца на яката, колосан светъл панталон, мокасини. Но имаше и трета възможност и аз предпочетох нея: маратонки „Рийбок“, дънки, тениска и суичър.

— Хм, всичко е памучно — обясних аз. — Точно като за магии. Татко сигурно би казал, че приличам на гангстер…

Бях сигурен, че Сейди ще ми се присмива, затова бързах да я изпреваря. Тя огледа най-внимателно всички дрехи по мен.