Рик Риърдън - Червената пирамида

Нощем спях с глава, положена върху омагьосана поставка, и това, общо взето, удържаше моята ba да не тръгне да пътешества, но понякога пак имах странни видения: червената пирамида, змията в небето или лицето на баща ми в ковчега на Сет. Веднъж ми се стори, че чувам гласа на Зия, която се опитва да ми каже от много далеч нещо, но не схванах какво.

Ние със Сейди държахме амулетите заключени в една кутия в библиотеката. Всяка сутрин се промъквах долу, за да се убедя, че още са си там. Заварвах ги да светят, бяха топли, ако ги пипнех, и аз се изкушавах — ама много — да си сложа Окото на Хор. Знаех обаче, че не бива да го правя. Човек става зависим от властта, тя е твърде опасна. Навремето, при крайни обстоятелства, бях постигнал с Хор равновесие, ала осъзнавах, че опитам ли още веднъж, ще бъде твърде лесно да се поддам. Първо трябваше да се обуча, да стана по-добър магьосник и чак тогава щях да бъда готов да прилагам тази по-голяма власт.

Веднъж по време на вечеря ни дойде гост.

Както обикновено, Еймъс си беше легнал рано. Хуфу беше вътре и с Кифличка върху скута му гледаше спортния канал. Ние със Сейди седяхме изтощени на терасата с изглед към реката. Филип Македонски плуваше безшумно в басейна. Беше тихо, чуваше се само приглушеният шум на града.

Не съм сигурен как точно е станало, но уж бяхме сами, когато видях, че при перилата стои момче. Беше стройно и високо, с разрошена коса и бледо лице, всичките му дрехи бяха тъмни, сякаш то ги е взело от някой свещеник. Сигурно беше на около шестнайсет години и макар да не му бях виждал никога лицето, изпитах твърде странното чувство, че го познавам отнякъде.

Сейди стана толкова бързо, че преобърна кремсупата от грах, която си беше достатъчно гадна и в купичката, но когато потече по цялата маса… Ужас!

— Анубис! — изпелтечи тя.

„ Анубис ли? “ Помислих, че тя се шегува, защото това момче тук изобщо не приличаше на олигавения бог с глава на чакал, когото бях видял в Земята на мъртвите. Момчето пристъпи напред, а аз плъзнах ръка — да напипам вълшебната си пръчка.

— Сейди — каза то. — Картър. Елате с мен, ако обичате.

— Разбира се — отвърна Сейди малко задавено.

— Я чакайте — намесих се и аз. — Къде отиваме?

Анубис показа с ръка зад себе си и във въздуха се отвори врата — чисто черен правоъгълник.

— Един човек иска да ви види.

Сейди го хвана за ръка и прекрачи в мрака, така че не ми остави друг избор, освен да ги последвам.

Залата на Съдилището беше ремонтирана. В средата на помещението пак се издигаха златните везни, но някой ги беше поправил. Черните колони от четирите страни пак се скриваха в здрача. Сега обаче аз видях върху тях нещо — странното холографско изображение на действителния свят, но не на гробища, както бе описала Сейди. А бяла всекидневна с високи тавани и огромни панорамни прозорци. На терасата с изглед към океана се излизаше през двойна врата.

Направо изгубих дар слово. Погледнах Сейди и ако се съди от стъписването, изписало се по лицето й, тя явно също бе познала мястото: къщата ни в Лос Анджелис, сред хълмовете над Тихия океан, последното място, където бяхме живели като семейство.

— Залата на Съдилището има интуиция — обясни познат глас. — Откликва на силни спомени.

Чак тогава забелязах, че престолът вече не е празен. На него седеше баща ни, а в краката му се бе свила Амит Поглъщачката.

За малко да се завтека към татко, но нещо ме спря. Той си изглеждаше същият в много неща: дългото кафяво палто, намачкания костюм и прашните обувки, бръснатата глава и старателно подравнената брада. Очите му блестяха така, както когато той се гордееше с мен.

Но по очертанията му трептеше странна светлина. Дадох си сметка, че и той като залата съществува в два свята. Съсредоточих се много и очите ми се отвориха за по-дълбоко равнище на Дуат.

Татко пак беше там, само че беше по-висок и силен, облечен в мантия и окичен с накитите на египетски фараон. Кожата му беше с тъмен оттенък на синьото, като дълбините на океана.

Анубис отиде при него и застана отстрани, но ние със Сейди бяхме малко по-предпазливи.

— Елате де — подкани татко. — Не хапя.

Щом се приближихме, Амит Поглъщачката изръмжа, но татко я погали по главата и това я накара да млъкне.

— Те са ми деца, Амит. Дръж се прилично.

— Т-татко? — изпелтечих аз.

А сега искам да е ясно: от битката със Сет бяха минали доста дни, оттогава се занимавах само с това да строя наново къщата в Бруклин, но и за миг не бях спирал да мисля за татко. Видех ли изображение в библиотеката, се сещах за историите, които той ми е разказвал. Държах дрехите си в куфар в гардероба в спалнята, защото не си представях, че вече няма да пътуваме заедно. Толкова ми беше мъчно за татко, че понякога се обръщах да му кажа нещо, после обаче си спомнях, че него вече го няма. Въпреки това, въпреки чувствата, кипнали вътре в мен, единственото, което се сетих да кажа, бе: