Рик Риърдън - Червената пирамида

Представете си, че се отказвате от цяла купчина пари в брой. Или че изхвърляте най-красивата диамантена огърлица на света. За мен да се отделя от Изида бе по-тежко и от това, много по-тежко.

Но не и невъзможно. „ Знам си възможностите “, бе казала майка ми и сега аз разбрах колко мъдра е била.

Усетих как духът на богинята ме напуска. Малка част от нея отиде в амулета ми, а останалото — в Паметника на Вашингтон и обратно в Дуат и там Изида щеше да се всели… може би в друг? И аз не знаех със сигурност.

Когато отворих очи, Картър стоеше покрусен до мен и държеше амулета с Окото на Хор.

Дежарден беше толкова вцепенен, че в миг забрави английския.

— Ce nest pas possible. On ne pourrait pas 18 18 Не е възможно. Не можете да (фр.). — Б.пр. …

— Не, можем — възразих аз. — По своя воля се отказахме от боговете. А ти имаш да учиш още много какво е възможно.

Картър метна меча.

— Не ламтя за престола, Дежарден. Искам го единствено ако го отвоювам сам, а за това е нужно време. Ще усвоим пътя на боговете. И ще учим на него и други. Ти можеш да си губиш времето в опити да ни унищожиш, можеш и да ни помогнеш.

Сега вече сирените бяха много по-наблизо. Виждах как полицейските автомобили и линейките се задават от различни посоки и отцепват бавно Националния парк. След няколко минути щяха да ни обкръжат.

Дежарден погледна магьосниците отзад вероятно за да провери на каква подкрепа може да разчита. Събратята му явно бяха изпаднали в благоговение. Един дори понечи да ми се поклони, после се усети и се спря.

Дежарден сигурно можеше да ни унищожи и сам. Сега ние бяхме най-обикновени магьосници — много уморени магьосници, почти необучени.

Ноздрите на Дежарден се издуха. После той ме изненада, като свали жезъла.

— Днес имаше прекалено много разруха. Но пътят на боговете ще остане затворен. Ако още веднъж се появите в Дома на живота…

Той остави заканата неизречена. Чукна с жезъла и с последен изблик на енергия четиримата магьосници се превърнаха на вятър и отлетяха.

Изведнъж се почувствах изтощена. Започнах да осмислям ужаса на всичко, което бях изживяла. Беше ми мъчно за мама и татко. Ужасно мъчно. Вече не бях богиня. Бях си най-обикновено момиче, останало сам-само с брат си.

Точно тогава Еймъс простена и понечи да седне. Всички улици наоколо бяха отцепени от полицейски автомобили и зловещи на вид черни камионетки. Виеха сирени. Над река Потомак се сниши хеликоптер, който започна да се приближава бързо. Един Бог знаеше какво си мислеха простосмъртните, че става при Паметника на Вашингтон, аз обаче не исках лицето ми да се появява по вечерните новини.

— Да се махаме оттук, Картър — подхванах. — Можеш ли да събереш достатъчно магия, за да преобразиш Еймъс на нещо малко… може би на мишка? Така ще го изнесем като птици оттук.

Той кимна, още беше зашеметен.

— Но татко… не го…

Брат ми се огледа безпомощно. Знаех какво му е. Пирамидата, престолът, златният ковчег — всичко беше изчезнало. Бяхме изминали дълъг път, само и само да спасим баща си, и го бяхме изгубили. А първото гадже на Картър лежеше в краката му като купчина глинени отломъци. Това сигурно също не му помагаше особено. (Картър възразява, че тя всъщност не му била гадже. О, я стига!)

Но и аз не можех да го преглътна. А трябваше да бъда силна и за двамата, иначе щяхме да се озовем в затвора.

— Да караме поред — предложих. — Трябва да изведем Еймъс на безопасно място.

— Къде? — попита Картър.

Сещах се само за едно място.

Не мога да повярвам, че Сейди ми оставя последната дума. Сигурно наистина се е поучила от онова, което изживяхме заедно. Ох, Сейди ме удари. Както и да е.

Радвам се, че именно тя ви разказа последната част. Според мен я е разбрала по-добре от мен. Не можех да го преглътна, че Зия всъщност не е никаква Зия и не сме спасили татко.

Ако някой се чувстваше по-зле от мен, то това беше Еймъс. Беше ми останала достатъчно магия да се превърна в сокол, а него — в хамстер (престани да ми натякваш, бързах!), но на няколко километра от Националния парк отново се опитахме да си върнем човешкия вид. Ние със Сейди се видяхме принудени да кацнем край една железопътна гара, където Еймъс отново стана човек и се сви на трепереща топка. Опитахме се да поговорим с него, но той едвам намираше сили да довърши изречението.

Накрая го отведохме на гарата. Оставихме го да спи на пейката, докато ние със Сейди се постоплим и видим новините.