Рик Риърдън - Червената пирамида

— Мога и да ти отсека главата — намеси се Картър. — Това вероятно ще те отстрани за доста дълго.

Сет погледна първо мен, после Картър и накрая пак мен.

— Да създавам неприятности, каквито искате вие? Много ме бива за това.

— Закълни се в името си и в престола на Ра — подканих аз. — Сега ще се махнеш и няма да се появяваш, докато не те повикаме.

— Добре де, заклевам се — каза той, но прекалено бързо. — В името си, в престола на Ра и в обсипаните със звезди лакти на мама.

— Ако ни предадеш — предупредих го аз, — знам името ти. Втори път няма да те пощадя.

— Винаги си била любимата ми сестра.

Побутнах го за последен път, за да му напомня колко съм силна, и после разхлабих въжетата.

Сет се изправи и разкърши ръце. Яви се като воин в червени доспехи и червена кожа, черна раздвоена брада и проблясващи жестоки очи, но в Дуат видях другата му страна — бушуващ пъкъл, който едвам се сдържа и само чака да бъде отприщен, за да изпепели всичко по пътя си. Той намигна на Хор, после уж стреля по мен, като сви палец и насочи показалец.

— О, хубаво. Ще се позабавляваме добре.

— Махай се, Ден на злото — казах аз.

Сет се превърна в стълб от сол и се разпадна.

Снегът в Националния парк се бе разтопил на съвършен квадрат с размери точно колкото пирамидата на Сет. Отстрани бяха налягали десетина магьосници, които още бяха в безсъзнание. Клетите те, бяха започнали да се размърдват, когато порталът ни се затвори, но от взрива на пирамидата бяха припаднали втори път. Бяха пострадали и други простосмъртни наоколо. На тротоара се бе свил човек, излязъл рано-рано да потича за здраве. По съседните улици стояха автомобили с включени двигатели и хора, заспали направо върху воланите.

Но не всички спяха. В далечината виеха сирени и след като видях, че сме се телепортирали направо в задния двор на президента, разбрах, че не след дълго ще имаме тежковъоръжена компания.

Двамата с Картър изтичахме в средата на разтопилия се квадрат — там върху тревата се бяха свили Еймъс и Зия. Нямаше и следа от престола на Сет и златния ковчег, но аз се постарах да не мисля за това.

Еймъс простена.

— Какво… — Очите му помръкнаха от ужас. — Сет… той… той…

— Почивай си — подканих и долепих длан до челото му.

Еймъс имаше висока температура. Болката в ума му беше толкова силна, че ме проряза като бръснач. Спомних си една магия, на която Изида ме беше научила в щат Ню Мексико.

— Мълчи — прошепнах. — Hah-ri .

Върху лицето му се появиха йероглифи, които светеха слабо:

Еймъс се унесе отново, но аз знаех, че няма да е за дълго.

Зия беше в още по-тежко състояние. Картър хвана главата й и започна да я успокоява, че ще се оправи, но тя изглеждаше зле. Кожата й беше със странен червеникав цвят, суха и изпръхнала, сякаш беше изгорена ужасно от слънцето. Йероглифите по тревата около нея — остатъци от защитен кръг — избледняваха и на мен ми се стори, че разбирам какво става. Зия беше използвала последните си сили да предпази себе си и Еймъс, когато пирамидата се беше взривила.

— Сет? — попита тя тихо. — Отиде ли си?

— Да — потвърди Картър и ме погледна, а аз разбрах, че предпочита да не разгласяваме подробностите. — Благодарение на теб всичко е наред. Тайното име проработи.

Доволна, тя кимна и очите й започнаха да се затварят.

— Ей! — рече с треперлив глас Картър. — Не заспивай. Нали няма да ме оставиш сам със Сейди? Тя не е от най-приятните компании.

Зия се опита да се усмихне, но от усилието се смръщи.

— Никога не съм била тук, Картър. Само пренесох вестта…

— Я стига. Не говори така.

— Намери я, чу ли? — каза Зия. Покрай носа й се плъзна сълза. — На нея ще й хареса… среща в парка.

Тя премести очи и погледна невиждащо небето.

— Зия! — стисна я Картър за ръката. — Престани. Не можеш… Не можеш просто така да…

Приклекнах до него и докоснах Зия по лицето. Беше студено като камък. И макар да разбирах какво става, не се сещах какво да кажа и как да утеша брат си. Той стисна очи и сведе глава.

После се случи онова нещо. Там, където се беше плъзнала сълзата, от крайчеца на окото до долния край на носа на Зия, лицето й се пропука. Появиха се по-малки пукнатини, които покриха като с паяжина лицето й. Плътта й изсъхна, втвърди се… и се превърна на глина.

— Картър — казах аз.

— Какво? — попита той сломен.

Вдигна очи точно когато от устата на Зия излезе мъничка синя светлинка, която отлетя към небето. Картър отстъпи назад стъписан.