Рик Риърдън - Червената пирамида

Картър, този птичи воин, се беше свлякъл на смачкана купчина отстрани на пирамидата. Сет тъкмо беше сложил камъка на върха и кресна:

— Трийсет секунди до изгрева!

В пещерата долу магьосниците от Дома на живота пъплеха през войнството демони и водеха безнадеждна битка.

Гледката щеше да ме уплаши не на шега, ако не я бях видяла така, както я виждаше Изида. Като крокодил с очи на равнището на водата, които виждат и долу, и над повърхността, аз забелязах, че Дуат се е преплел с обичайния свят. Демоните в Дуат бяха с огнени души, с които приличаха на войска свещи за рожден ден. Там, където Картър стоеше в света на простосмъртните, в Дуат имаше воин сокол — но съвсем истински, а не аватар, с перната глава, окървавен остър клюн и блеснали черни очи. Мечът му се гънеше от златиста светлина. Колкото до Сет, представете си залята с бензин пясъчна планина, която са подпалили и са пуснали да се върти в най-големия миксер на земята. Ето как изглеждаше той в Дуат: стълб разрушителна сила, толкова могъща, че камъните под краката му бълбукаха и се издуваха на мехури.

Не знам точно как съм изглеждала аз, но се чувствах всесилна. През мен течеше мощта на Маат, Божествените слова бяха в моя власт. Бях Сейди Кейн, потомка на фараоните. Бях и Изида, богиня на магията, пазителка на тайните имена.

Докато Картър се опитваше да изкачи пирамидата, Сет злорадстваше:

— Не можеш да ме спреш сам, Хоре — особено пък в пустинята, откъдето черпя сила!

— Прав си! — провикнах се аз. Сет се обърна и изражението върху лицето му нямаше цена. Вдигнах жезъла и вълшебната пръчка, за да събера магия. — С тази малка подробност, че Хор не е сам — допълних. — И че няма да се сражаваме с теб в пустинята. — Ударих с все сила с жезъла по камъните и креснах: — Вашингтон, окръг Колумбия!

Пирамидата се разтресе. За миг не се случи нищо друго.

Сет явно разбра какво правя. Засмя се нервно.

— Защо изобщо си хабиш силите, Сейди Кейн. В Демонските дни не можеш да отвориш портал!

— Един простосмъртен не може — съгласих се аз. — Затова пък може богиня на магията.

Над нас изпука светкавица. Горният край на пещерата се разтвори на кипнала пясъчна вихрушка, голяма колкото пирамидата.

Демоните престанаха да се бият и погледнаха ужасени нагоре. Магьосниците млъкнаха насред заклинанията, които изричаха, и върху лицата им се изписа страхопочитание.

Вихрушката беше толкова силна, че откърти цели късове от пирамидата и ги всмука в пясъка. След това порталът започна да се спуска като огромен похлупак.

— Не! — ревна Сет.

Запрати по портала пламъци, сетне се извърна към мен и започна да ме обстрелва с камъни и светкавици, но вече беше късно. Порталът ни погълна всички.

Светът сякаш се наклони на една страна. За стотна от секундата се запитах дали не съм допуснала ужасна грешка: дали пирамидата на Сет няма да се пръсне в портала и аз няма да се нося цяла вечност из Дуат във вид на милиард мънички песъчинки. Точно тогава изскочихме с трясък в студения сутрешен въздух с яркосиньо небе отгоре. Под нас се бяха разпрострели заснежените морави на Националния парк във Вашингтон, окръг Колумбия.

Червената пирамида още си стоеше непокътната, но по повърхността й се бяха появили пукнатини. Златният камък най-отгоре грееше и се опитваше да запази магията си, но вече не бяхме във Финикс. Пирамидата беше изтръгната от източника си на сила — пустинята — и пред нас се издигаше портата за Северна Америка, високият бял обелиск, най-могъщият фокус на Маат на континента.

Сет ми кресна на древноегипетски. Бях почти сигурна, че не е комплимент.

— Ще ти изтръгна крайниците — закани се той. — Ще…

— Ще умреш? — предположи Картър.

Той се изправи зад Сет и замахна с меча. Острието разряза бронята му при ребрата: ударът не беше смъртоносен, но бе достатъчен да извади от равновесие Червения бог и да го запрати надолу отстрани на пирамидата. Картър се спусна след него и аз видях в Дуат как от Паметника на Вашингтон на дъги се разлетява туптяща бяла енергия, която се насочва към аватара на Хор и го зарежда с нови сили.

— Книгата, Сейди! — извика Картър, както тичаше. — Хайде!

Сигурно, след като призовах портала, съм била замаяна, защото Сет разбра какво казва Картър по-бързо от мен.

— Не! — кресна Червения бог.

Спусна се към мен, но Картър го пресрещна по средата на наклона.

Вкопчи се в него и го задържа. Камъните на пирамидата запукаха и започнаха да се трошат под тежестта на двамата богове. Демоните и магьосниците, които също бяха всмукани от портала и за миг бяха изпаднали в безсъзнание в основата на пирамидата, започнаха да се размърдват.