Рик Риърдън - Червената пирамида

„ Книгата, Сейди …“ Понякога е полезно да имаш в главата си и друг, с когото взаимно да си удряте плесници. „ Уф, книгата! “

Протегнах ръка и повиках синьото томче, което бяхме откраднали в Париж: „ Как да победиш Сет “. Разгърнах папируса, йероглифите вътре бяха ясни като в буквар. Повиках перото на истината и то се появи незабавно, като се разрасна над страниците.

Зачетох Божествените слова и тялото ми се издигна във въздуха, после увисна на няколко сантиметра от пирамидата. Започнах да напявам разказа за Сътворението: за първата планина, издигнала се над водите на хаоса, за раждането на боговете Ра, Геб и Нут, за възхода на Маат и първата велика човешка империя — Египет.

Отстрани на Паметника на Вашингтон се появиха йероглифи и той засия. Камъкът най-отгоре светна в сребристо.

Сет се опита да ми се нахвърли, но Картър го пресрещна. И червената пирамида започна да се разпада.

Помислих си за Еймъс и Зия, хванати като в капан под тонове камък, и за малко да спра, но в главата си чух гласа на мама: „ Не се разсейвай, скъпа. Внимавай с врага .“

„ Да — обади се и Изида. — Унищожи го! “

Но аз някак си разбрах, че мама е имала предвид друго. Тя ми казваше да внимавам и да бдя. Щеше да се случи нещо важно.

Видях как около мен в Дуат се образува магия, която тъче над света бяло сияние, вдъхва сили на Маат и прогонва хаоса. Картър и Сет продължаваха да се борят, а от пирамидата се свличаха големи късове.

Перото на истината грееше, сияеше като прожектор, който хвърля светлина върху Червения бог. Вече към края на заклинанието думите ми започнаха да разкъсват на парчета Сет.

Огнената вихрушка в Дуат беше отнесена встрани и под нея се показа чернокожо слузесто нещо, което приличаше на изпосталелия Звяр Сет — злата същност на бога. Но в света на простосмъртните на същото място стоеше горд воин в червени доспехи, който светеше от сила и бе готов да се бие до смърт.

— Назовавам те Сет — казах напевно аз. — Назовавам те Ден на злото.

Пирамидата се пръсна с тътен и рев. Сет се свлече в отломъците. Опита да се изправи, но Картър замахна със сабята. Сет едвам успя да вдигне жезъла. Оръжията им се кръстосаха и Хор принуди бавно Сет да падне на коляно.

— Хайде, Сейди! — кресна Картър.

— Ти си ми враг от много време — продължих аз — и проклятие над земята.

По дължина на Паметника на Вашингтон на права черта се изстреля бяла светлина. Тя се разшири до пукнатина: врата между този свят и бляскавата бяла бездна, която щеше да погълне Сет и да заключи жизнената му сила. Може би не завинаги, но за много, много дълго.

За да направя докрай магията, трябваше да изрека още само един ред: „Не заслужаваш пощада, враг на Маат, затова си прокуден отвъд земята“.

Тези думи трябваше да се кажат съвсем убедено. Изискваше го перото на истината. И защо да не му вярвам? Това си беше самата истина. Сет не заслужаваше пощада. И наистина беше враг на Маат.

Но аз се поколебах.

„Внимавай с врага“, беше заръчала майка ми.

Погледнах към върха на паметника, а в Дуат видях как късове от пирамидата се разлетяват към небето, а душите на демоните се издигат като фойерверки. След като магията за хаос на Сет се разсея, облаците погълнаха всичката сила, която се трупаше, готова да унищожи целия континент. Докато гледах, хаосът се опита да приеме форма. Приличаше на червено отражение на река Потомак — огромна алена река с дължина най-малко километър и половина и с ширина стотина метра. Тя се загъна във въздуха, опита да се втвърди и аз долових гнева и огорчението й. Не беше искала това. За онова, към което се стремеше, не достигаха сила и хаос. За да се образува докрай, трябваше да умрат милиони, да бъде заличен цял континент.

Това не беше река. Това беше змия.

— Сейди! — кресна Картър. — Какво чакаш?

Дадох си сметка, че той не вижда змията. Че не я вижда никой друг освен мен.

Сет беше паднал на колене, гърчеше се и ругаеше, докато около него се намотаваше бяла енергия, която го теглеше към пукнатината.

— Уплаши ли се, вещице? — ревна той. След това погледна Картър. — Виждаш ли, Хоре? Изида открай време си е страхлива. Не й е по силите да го направи.

Картър ме погледна и за миг зърнах върху лицето му съмнение. Хор сигурно го насъскваше за кърваво отмъщение. Аз се колебаех. Ето какво и друг път беше настройвало Изида и Хор един срещу друг. Не можех да допусна да се случи и сега.

Но в предпазливото изражение на Картър различих начина, по който ме е гледал, когато е идвам да се видим: по онова време всъщност си бяхме чужди и бяхме принудени да стоим заедно и да се правим на щастливо семейство, защото татко го очакваше от нас. Не исках да се връщам към това. Не исках повече преструвки. Ние наистина бяхме семейство и трябваше да работим рамо до рамо.