Рик Риърдън - Червената пирамида

— Водач, скъпа — каза той. — Маат има нужда от водач.

— Много е — отвърнах. — Престолите са прекалено много. Нали не очакваш Картър да…

— Не сам — съгласи се Искандар. — Но това е бреме, с което не може да се нагърби друг освен семейството ти. Вие положихте началото на всичко. Единствени хората от семейство Кейн могат или да ни изцерят, или да ни унищожат.

— Не разбирам за какво ми говориш.

Искандар разтвори длан и гледката се смени светкавично за пореден път.

Отново бях на Темза. Сигурно беше много късно, три след полунощ, защото крайбрежната улица беше безлюдна. Светлините на града бяха обгърнати от мъгла, миришеше на зима.

Двама души — мъж и жена, стояха пред Иглата на Клеопатра близо един до друг, за да не им е студено, и се държаха за ръце. В началото си помислих, че са случайна двойка, излязла на среща. После, стъписана, си дадох сметка, че гледам майка си и баща си.

Татко вдигна смръщен лице към обелиска. В слабата светлина на уличните лампи чертите му бяха като изсечени от мрамор — точно като на статуите на фараони, които той обичаше да проучва. Помислих си, че наистина е с лице на цар: гордо и красиво.

— Сигурна ли си? — попита той мама. — Напълно сигурна?

Тя вдигна кичурите руса коса, паднали върху лицето й. Беше дори по-хубава, отколкото по снимките, но изглеждаше притеснена: сключени вежди, стиснати устни. Като мен, когато съм разстроена, гледам се в огледалото и се опитвам да се убедя, че положението не е толкова страшно. Искаше ми се да я повикам, да й покажа, че съм там, но бях останала без глас.

— Тя ми каза, че започва оттук — рече майка ми. Загърна се с черното палто и аз зърнах медальона й — амулета на Изида, моя амулет. Стъписана, се втренчих в него, но после мама затвори яката и амулетът изчезна. — Ако искаме да разгромим врага, трябва да започнем от обелиска. И да открием истината.

Баща ми се смръщи, разтревожен. Беше очертал около тях защитен кръг: линии със син тебешир по настилката. Щом татко докосна основата на обелиска, кръгът засия.

— Тази работа не ми харесва — рече той. — Няма ли да я повикаш на помощ?

— Не — отсече мама. — Знам си възможностите, Джулиъс. Ако опитам още веднъж…

Сърцето ми примря. Спомних си думите на Искандар: „ Видяла е неща, които са я накарали да потърси съвет на необичайни места “. Познах погледа в очите на мама и разбрах: тя се е свързала с Изида.

„ Защо не ми каза? “, ми идеше да изкрещя.

Баща ми призова жезъла и вълшебната си пръчка.

— Ако не успеем, Рюби…

— Не може да не успеем — настоя тя. — От това зависи светът.

Целунаха се за последно, сякаш усетили, че се сбогуват. После вдигнаха жезлите и вълшебните пръчки и започнаха да повтарят заклинания. От прилива на сила Иглата на Клеопатра засия.

Дръпнах ръка от саркофага. В очите ми пареха сълзи.

„ Познавала си майка ми — креснах на Изида. — Насърчила си я да отвори обелиска. Заради теб са я убили! “

Зачаках Изида да ми отговори. Вместо това пред мен се появи призрачен образ: проекция на баща ми, потрепваща в светлината на златния ковчег.

— Сейди — усмихна се той. Гласът му прозвуча метално и кухо, както по телефона, когато той ми се обаждаше отдалеч, от Египет, Австралия и един бог знае откъде. — Не вини Изида за съдбата на майка си. Никой от нас не разбираше какво точно ще се случи. Дори майка ти виждаше само откъслечно бъдещето. Но щом настана мигът, тя прие ролята си. Реши го сама.

— Да умре ли? — попитах настойчиво. — Изида е трябвало да й помогне. Ти също. Мразя те!

Още щом го изрекох, нещо вътре в мен се прекърши. Разплаках се. Осъзнах, че съм искала от години да го кажа на баща си. Обвинявах го за смъртта на мама, обвинявах го, че ме е изоставил. Но сега, след като го казах, гневът ми сякаш се изпари, без да оставя нищо друго освен чувството за вина.

— Извинявай — изпелтечих. — Не исках да…

— Не се извинявай, момичето ми, ти си смела. И имаш всички основания да се чувстваш така. Трябваше да си изплачеш болката. Предстои ти да направиш нещо и трябва да вярваш, че го вършиш заради истинските причини, а не защото ме ненавиждаш.

— Не разбирам за какво ми говориш.

Той се пресегна да избърше сълзата върху бузата ми, но ръката му не беше друго освен трепкаща светлина.

— Майка ти първа от много векове се свърза с Изида. Беше опасно и влизаше в разрез с правилата на Дома на живота, но майка ти беше гадателка. Имаше предчувствие, че се надига хаос. Домът на живота ни подвеждаше. Имахме нужда от боговете. Изида не можеше да прекоси Дуат. Едвам набираше сили да шепти, но ни каза каквото можа за затворничеството на боговете. Посъветва Рюби какво да се направи. Обясни, че боговете могат да се въздигнат отново, но че за това са нужни много свидни жертви. Мислехме, че обелискът ще пусне на свобода всички богове, а се оказа, че това е само началото.