Рик Риърдън - Червената пирамида

— Ha-wi!

„ Удряй! “

Йероглифите се пръснаха в лицето ми и ме запратиха надолу отстрани на пирамидата.

Когато отново можех да виждам ясно, съгледах високо горе Ужасноликия и змейоглавите великани — те мъкнеха с усилие отстрани на паметника златния си товар и бяха само на няколко крачки от върха.

— Не — промърморих.

Опитах се да стана, но аватарът ми нямаше никакви сили.

После сякаш от дън земя към гъмжилото демони се изстреля магьосник, който запрати по тях бурен вятър. Те се разлетяха и изпуснаха камъка за върха на пирамидата, а магьосникът го подпря с жезъла си — да не се плъзне надолу. Този магьосник беше Дежарден. Раздвоената му брада, широката дреха и наметалото от леопардова кожа бяха опърлени от огъня, а очите му преливаха от гняв. Той натисна с жезъла камъка за върха на пирамидата и златната му форма засия, но още преди Дежарден да го е унищожил, над него се надвеси Сет, който замахна с металния прът като с бейзболна бухалка.

Ранен, Дежарден изгуби съзнание и след като се свлече от пирамидата чак долу, се изгуби в гъмжилото демони. Сърцето ми се сви. Дежарден не ми беше симпатичен, но никой не заслужаваше чак такава съдба.

— Дразнещо — отбеляза Сет. — Но безполезно. Ето в какво посмешище се е превърнал Домът на живота, нали, Хоре?

Спуснах се надолу по пирамидата и оръжията ни отново се допряха и изкънтяха. Бихме се дълго, чак докато през пукнатините на планината горе започна да се процежда сивкава светлина.

Острите сетива на Хор ми казаха, че до изгрев-слънце остават около две минути, може би по-малко.

Енергията на Хор пак ме изпълваше. Аватарът ми беше пострадал съвсем малко, а нападенията ми още бяха бързи и мощни. Но това не беше достатъчно, за да разгромя Сет, и той го знаеше. Не бързаше. От минута на минута покосените на бойното поле магьосници ставаха все повече и хаосът беше на крачка от победата.

„ Търпение — подкани Хор. — Първия път се сражавахме с него седем години! “

Аз обаче знаех, че не разполагаме и със седем минути, камо ли със седем години. Съжалих, че Сейди не е тук, но можех само да се надявам, че тя ще успее да освободи татко и да защити Зия и Еймъс.

От тази мисъл се разсеях. Сет замахна с жезъла към краката ми и вместо да отскоча, аз отстъпих назад. Ударът се стовари върху десния ми глезен и аз изгубих равновесие и отхвърчах към пирамидата.

Сет се засмя.

— Приятно пътешествие!

После вдигна камъка за върха на пирамидата.

Изправих се със стонове, ала краката ми тежаха, сякаш са оловни. Залитнах по наклона, но още преди да съм изминал и половината разстояние, Сет намести камъка и завърши съоръжението. Отстрани на пирамидата се плисна червена светлина и се чу звук като от най-голямата бас китара на света, от който цялата планина се разтресе, а тялото ми омекна.

— До изгрев-слънце остават трийсет секунди — ревна радостно Сет. — И тези земи ще бъдат мои завинаги. Не можеш да ме спреш сам, Хоре, особено пък в пустинята, откъдето идва силата ми!

— Прав си — каза някой наблизо.

Погледнах нагоре и видях, че Сейди се издига от отвора за проветряване: излъчваше пъстроцветна светлина, а жезълът и вълшебната й пръчка сияеха.

— С тази малка подробност, че Хор не е сам — заяви тя. — И че няма да се бием с теб в пустинята.

Тя заби жезъла в пирамидата и извика едно име: последните думи, които очаквах да изрече като боен вик.

Браво на теб, Картър, изкара го толкова зрелищно и така нататък.

Истината не беше чак толкова лъскава.

И така, продължаваме ли? Брат ми, този безумен воин с вид на пиле, се превърна на сокол и излетя през комина на пирамидата заедно с новото си приятелче, плодоядния прилеп, оставяйки ме да се правя на медицинска сестра и да се грижа за двама тежко ранени — а това изобщо не ми допадна, пък и не ставах за такива неща.

Раните на клетия Еймъс изглеждаха по-скоро магически, отколкото физически. По него нямаше и драскотинка, но той беше забелил очи и едвам дишаше. Когато го докоснах по челото, от кожата му се вдигна пара, затова реших да го оставя за малко.

Зия беше друга работа. Беше пребледняла като мъртвец и по крака й имаше няколко дълбоки рани, от които течеше кръв. Едната й ръка беше извита под лош ъгъл. Докато дишаше, Зия издаваше звук, все едно се сипе мокър пясък.

— Не мърдай — казах й и отпрах малко плат от долния край на крачола си, с който се опитах да превържа крака й. — Дали няма някоя магия за изцеляване или…