Рик Риърдън - Червената пирамида

„Не се съпротивлявай.“ Как беше възможно Зия да каже такова нещо? Съпротивлявах се като луд, но това не ми помагаше особено. Единственото, което можех да направя, бе да наблюдавам безпомощно как Сет свежда лице към Зия и я оглежда.

В началото сякаш ликуваше и се радваше, но върху лицето му бързо се изписа объркване. Той се свъси и очите му блеснаха.

— Какъв е този номер? — изръмжа Сет. — Къде си я скрила?

— Няма да се вселиш в нея — успя да изрече Зия, като едвам си поемаше дъх, толкова силно я стискаше Сет.

— Къде е тя? — тросна се Сет и метна Зия встрани.

Тя се блъсна в стената и щеше да се плъзне в рова, ако Сейди не беше извикала:

— Вятър!

Излезе поривист вятър, който вдигна тялото на Зия колкото тя да се строполи на пода.

Сейди притича при нея и я издърпа по-далеч от пламтящия изкоп.

Сет ревна:

— Такъв ли е номерът ти, Изидо?

Запрати срещу тях поредната струя пясък, но Сейди вдигна вълшебната пръчка. Бурята се натъкна на щит от сила, отклонил вятъра: пясъкът затрополи по стените зад Сейди и остави върху скалата следа като ореол.

Не разбирах защо е толкова вбесен Сет, но не можех да допусна той да нарани Сейди.

Щом видях как защитава сам-сама Зия от гнева на бога, нещо вътре в мен щракна като двигател, превключен на по-висока скорост. Изведнъж започнах да мисля по-бързо и ясно. Яростта и страхът не се стопиха, но аз осъзнах, че те не са толкова важни. Нямаше да ми помогнат да спася сестра си.

„ Не се съпротивлявай “, ме беше приканила Зия.

Беше го казала не за Сет. А за Хор. Ние с бога на соколите се борехме от дни, понеже той се опитваше да завладее тялото ми.

Но никой от двамата не можеше да го подчини докрай на себе си. Ето какъв беше отговорът. Бяхме длъжни да се съюзим, да си вярваме напълно, иначе и двамата щяхме да умрем.

„ Да “, каза Хор и престана да се бута. Аз пък престанах да се съпротивлявам и оставих мислите ни да текат заедно. Разбирах силата, спомените и страховете му. Виждах всички хора, в които той се беше вселявал някога през хилядата си живота. А той видя ума ми — всичко, дори онова, от което не се гордеех.

Трудно е да опиша чувството. И знаех от паметта на Хор, че такъв съюз е много рядък — както случаите, когато хвърляш ези-тура, а монетата пада на ръба и се закрепва на него. Хор не ме владееше. Аз не използвах силата му. Действахме като един.

Гласовете ни изрекоха в хор:

— Хайде.

И вълшебните връзки, които ни държаха заедно, се разпаднаха.

Около мен се образува бойният ми аватар, който ме вдигна от земята и ме обгърна със златиста енергия. Излязох напред и вдигнах меча. Воинът сокол повтори движението, подчини се напълно на волята ми.

Сет се обърна и ме изгледа със студени очи.

— Е, Хоре — каза. — Успя да намериш педалите на велосипедчето, а? Това не означава, че можеш да го управляваш.

— Аз съм Картър Кейн — възразих. — Потомък на фараони, Око на Хор. А сега, Сет — брат, чичо, предател — ще те смажа като гнида.

Битката беше не на живот, а на смърт, и аз се чувствах страхотно.

Всяко движение беше съвършено. От всеки удар се забавлявах така, че ми идеше да се изсмея на глас. Сет започна да се уголемява, докато стана по-едър и от мен, а железният му жезъл заприлича на корабна мачта. Лицето му затрепка и от човешко се превърна в кръвожадната паст на Звяра Сет.

Мечът ми се удари в жезъла и се разлетяха искри. Сет ме извади от равновесие и аз се блъснах с все сила в една от статуите на животни, която се преобърна на пода и се натроши. Върнах си равновесието и преминах в настъпление, а острието ми отхапа парче от надраменника на Сет. Той ревна, когато от раната пръснаха капки черна кръв.

Замахна с жезъла, а аз се претърколих точно преди да ми е отнесъл главата. Жезълът удари не мен, а пода, който се пропука. Дуелирахме се с променлив успех, като се удряхме в стълбове и стени, а около нас се сипеха парчета от тавана, докато накрая не чух, че Сейди крещи, за да привлече вниманието ми.

С крайчеца на окото видях, че тя се опитва да защити от разрухата Зия и Еймъс. Беше нарисувала набързо върху пода защитен кръг, а щитовете й отхвърляха падащите отломъци, аз обаче разбрах защо е разтревожена: не след дълго щеше да се срути не само таванът, а цялата зала и тя щеше да размаже всички. Съмнявах се Сет да пострада особено. Той вероятно разчиташе на това. Искаше да ни погребе живи тук.

Трябваше да го изкарам на открито. Може би, ако спечелех време за Сейди, тя щеше да освободи от престола ковчега на татко.