Рик Риърдън - Червената пирамида

Чух как Еймъс крещи:

— За Бруклин!

Бойният вик прозвуча странно. Погледнах назад и лодката избухна в пламъци. Понесе се встрани от пирамидата, надолу към войнството на чудовищата. От лодката във всички посоки се изстрелваха огнени кълба, а корпусът се разпадна на парчета. Нямах за кога да се възхищавам от магията на Еймъс или да се притеснявам какво му се е случило. С пиротехниката си той отклони вниманието на много от демоните, но някои ни забелязаха.

Ние с Картър кацнахме точно откъм вътрешната страна на входа на пирамидата и си върнахме човешкия вид. Зия тупна до нас и преобрази лешояда си отново на амулет. Демоните бяха само на няколко крачки зад нас: десетина едри като канари мъжаги с глави на насекоми, на змейове и на разните му там отвертки, тирбушони и остриета, каквито има по сгъваемите ножове.

Картър протегна ръка. Появи се грамаден трепкащ пестник, който повтори движението му: промуши се между мен и Зия и затвори с трясък вратата. Картър стисна очи, за да се съсредоточи, и върху вратата като печат изникна пламтящ златен символ: Окото на Хор. Очертанията му заблещукаха, а демоните заблъскаха по преградата в опит да влязат.

— Няма да ги задържи дълго — каза Картър.

Бях направо възхитена, въпреки че разбира се, не го казах. Докато гледах запечатаната врата, бях в състояние да мисля само за Еймъс отвън в горящата лодка, заобиколен от вражеската войска.

— Той знаеше какво прави — напомни Картър, макар да не прозвуча много убеден. — Сигурно всичко е наред.

— Идвайте — подкани Зия. — Няма за кога да се двоумим.

Тунелът беше тесен, червен и влажен, затова имах чувството, че пълзя по артерията на огромен звяр. Промъквахме се в индийска нишка, а тунелът се спускаше по наклон от около четиридесет градуса — от него щеше да стане хубава водна пързалка, но той не беше особено удобен за внимателно вървене. Като повечето египетски стени, които бяхме видели, и тези тук бяха украсени с хубави рисунки, но Картър очевидно не ги хареса. Току спираше и ги гледаше свъсен.

— Какво? — попитах настойчиво след петия-шестия път.

— Рисунки като тези тук не се срещат по гробниците — каза той. — Няма изображения на задгробния живот и на боговете.

Зия кимна.

— Тази пирамида тук не е гробница. Тя е площадка, съоръжение, където Сет складира силата си. Всички тези картини са предназначени да увеличат хаоса и да наложат завинаги владичеството му.

Продължихме нататък и тъй като обръщах повече внимание на рисунките, разбрах какво е обяснила Зия. По стените бяха изобразени ужасни чудовища, бойни сцени, градове като Париж и Лондон, обхванати от пламъци, пъстроцветни портрети на Сет и на Звяра Сет, които връхлитат върху съвременни войски: сцени, толкова потресаващи, че никой египтянин не би ги издълбал върху камък. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-зловещи и ярки ставаха картините, а на мен ми призляваше все повече.

Накрая стигнахме при сърцето на пирамидата.

Там, където в обикновените пирамиди се намира погребалната камера, Сет си беше направил тронна зала. Беше с размерите приблизително на тенискорт, но по краищата подът хлътваше надолу като в ров около средновековен замък. Далеч, много далеч долу бълбукаше червена течност. Кръв? Лава? Кетчуп злодей? Никоя от възможностите не предвещаваше нищо добро.

Виждаше ми се доста лесно да прескоча окопа, но не бързах да го правя, защото целият под в помещението беше изпъстрен с червени йероглифи: все заклинания, призоваващи силите на Isfet, хаоса. В средата на високия таван имаше квадратна дупка, откъдето проникваше кървавочервена светлина. Освен нея като че ли нямаше изход. При всяка от стените имаше обсидианова статуя на приклекналия Звяр Сет, който беше извърнал към нас муцуната си с бели като бисер оголени зъби и блеснали изумрудени очи.

Но най-страшен беше самият престол. Беше ужасен и безформен, като червен сталагмит, който се е образувал през вековете. И под него имаше златен ковчег — ковчегът с татко: беше вграден в основата му и се подаваше съвсем малко като поставка за крака.

— Как ще го извадим? — попитах с треперлив глас.

Картър, който стоеше до мен, затаи дъх.

— Еймъс!

Проследих погледа му към светещия червен отвор в средата на тавана. Оттам се поклащаха два крака. После Еймъс скочи долу: отвори наметалото си като парашут и се спусна на пода. Дрехите му още пушеха, косата му беше посипана с пепел. Той насочи жезъла към тавана и изрече заповед. Отворът, откъдето Еймъс се беше спуснал, избоботи, от него се посипаха прах и отломъци и най-неочаквано светлината помръкна.