Рик Риърдън - Червената пирамида

Еймъс изтупа дрехите си и ни се усмихна.

— Това ще ги забави малко.

— Как го направи? — полюбопитствах аз.

Той ни показа с ръка да отидем при него в залата.

Картър прескочи без колебание рова. Тази работа не ми харесваше, но не исках да оставям Картър сам, затова също прескочих изкопа. Веднага се почувствах по-зле и отпреди, сякаш помещението се беше наклонило и беше извадило от равновесие сетивата ми.

Зия дойде последна и огледа внимателно Еймъс.

— Не би трябвало да си жив — каза тя.

Еймъс се засмя.

— О, чувал съм го и друг път. А сега да се залавяме за работа.

— Да — отвърнах и погледнах престола. — Как ще измъкнем ковчега?

— Дали да не го срежем? — попита Картър и извади меча, но Еймъс вдигна ръка.

— Не, деца. За друга работа ви говорех. Постарах се да не ни прекъсва никой. Време е да поговорим.

Изтръпнах цялата.

— Да поговорим ли?

Най-неочаквано Еймъс се свлече на колене и започна да се гърчи. Хукнах към него, но той ме погледна с лице, изкривено от болка. Очите му бяха червени като разтопен метал.

— Бягайте! — простена той.

Строполи се и от тялото му излезе червена пара.

— Да се махаме оттук! — сграбчи ме за ръката Зия. — Незабавно!

Но смразена от ужас, аз загледах как парата се издига от безжизнената форма на Еймъс и се носи към престола — приемаше бавно вид на седнал мъж, на червен воин в огнени доспехи, с железен жезъл в ръката и с глава на чудовищно псе.

— О, скъпи мои — засмя се Сет. — Зия сигурно трябва да заяви: „Казвах ли ви аз!“.

Добре де, сигурно не съм особено схватлив.

Защото чак в този миг, когато светът щеше да се пръсне и аз се бях изправил лице в лице с бога Сет насред тронната му зала, в сърцето на злата пирамида, обкръжена отвън от цяло войнство демони, си помислих: „ Наистина не трябваше да идваме тук “.

Сет стана от престола си. Беше червенокож и мускулест, с огнени доспехи и черен железен жезъл. Главата му беше ту като на човек, ту като на звяр. Сет гледаше настървено, с увиснали челюсти като стария ми приятел Лерой, чудовището от летището във Вашингтон, окръг Колумбия. След миг обаче вече беше с пясъчноруса коса и красиво, но сурово лице, с умни очи, които проблясваха развеселено, и жестока крива усмивка. Сет изрита чичо Еймъс от пътя си и той простена, което поне означаваше, че е жив.

Аз стисках меча толкова силно, че острието затрепери.

— Зия се оказа права — рекох. — Ти се беше вселил в Еймъс.

Сет разпери уж скромно ръце.

— Е, да ти призная… не го бях обсебил изцяло . Боговете, Картър, могат да съществуват на много места едновременно. Ако беше откровен, Хор щеше да ти го каже. Сигурен съм, че си е мечтаел да се настани на красив военен паметник или да се вреди в някоя военна академия — навсякъде, но не и в теб с твоето кльощаво тяло. Докато аз почти изцяло съм се пренесъл в това великолепно съоръжение. — Той показа гордо с ръка тронната зала. — Но частица от душата ми беше предостатъчна, за да подчиня на волята си Еймъс Кейн.

Сет посочи с кутре и към Еймъс като змийче се загъна червен пушек, който проникна в дрехите му. Еймъс изви гръб, сякаш го беше ударил гръм.

— Престани! — креснах аз.

Завтекох се към Еймъс, но червената мъгла вече се беше разсеяла. Тялото на чичо се отпусна безжизнено.

Сет свали ръка, сякаш се беше отегчил от нападението.

— Опасявам се, че от него не е останало много. Еймъс се би мъжки. Беше доста забавен и заради него се наложи да хвърля много повече усилия, отколкото бях очаквал. Магията за хаос — не аз, а той реши да я приложи. Постара се всячески да ви предупреди и да видите, че съм го обсебил. Най-смешното е, че го принудих да впрегне собствените си магически запаси, за да каже онези заклинания. За малко да си унищожи душата, докато се опитваше да ви изпрати предупредителните сигнали. Превърна ви в буря! Ама моля ви се. Кой го прави сега?

— Ти си звяр — кресна Сейди.

Сет ахна, уж изненадан.

— Кой? Аз?

После се запревива от смях, понеже Сейди се помъчи да изтегли Еймъс и той да не е изложен на опасност.

— Онази вечер Еймъс беше в Лондон — казах аз с надеждата да задържа вниманието му насочено към мен. — Сигурно ни е проследил в Британския музей и оттогава ти го направляваш. Изобщо не си се вселявал в Дежарден.

— О, та той е от простолюдието! Я стига — ухили се Сет. — Винаги предпочитаме потомци на фараоните, сигурен съм, че сте чували. Но ми беше много приятно да ви разигравам. Особено забавно беше онова bon soir.